![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
Лицата се извръщаха да го гледат как минава, докато вървеше по изровената от колела и утъпкана кал на стана. Старци и старици седяха по входовете на кожени палатки. Деца клечаха в калта и го гледаха със зинала усти. Нямаха силата дори да просят. Той се спря пред едно дете, което му се стори на десетина години.
— Търся Древните, дете. Двама или трима, които са все заедно. Да си чувала за тях?
Момичето просто го погледна с бистрите си кафяви очи; беше толкова тъмна, че той предположи смесена далхонска кръв. Едната ръка висеше изкривена и тънка като клечка — някаква стара рана или болест. Изведнъж съчувствие към детето стисна дъха в гърдите на Копринения. Той си позволи да разроши косата й, въпреки пълзящите там въшки. Някаква жена дотърча и сграбчи здравата ръка на детето.
— Какво искаш? Върви си! Видят ли ни сетите да говорим с теб, ще ни прережат гърлата!
— Търся…
— Гуглата търсиш ти, ето това търсиш!
Тя завлече детето нататък. Докато залиташе зад нея, то погледна назад; със стеснителна усмивка вдигна сакатата си ръка и посочи към реката. Копринения й отвърна със знака на благословията на Закрилницата.
Намери и тримата да ловят риба, насядали в редичка покрай калния бряг на Идрин.
— Да сте хванали нещо?
Никой не се помръдна.
— Същото като теб — каза единият.
— Което ще рече… — продължи вторият.
— Нищо — завърши третият.
Копринения въздъхна, огледа се и видя млада върба с прилична сянка. Приседна, извади копринена кърпичка и обърса лицето си. Тази работя нямаше да бъде лесна.
— Ние ще защитаваме града…
— Грешка. Вие…
— … ще…
— … претърпите поражение.
Копринения разтвори юмрука, в който бе стиснал кърпичката, и я натъпка обратно в джоба на ризата.
— Вижте. Всичко това е било много отдавна, нали? Съжалявам. Сторили сме, каквото сме счели за правилно тогава.
— Ти…
— … на нас ли…
— … говориш?
В гърдите на Копринения избухнаха стари клокочещи недоволства.
— Гуглата да ви отнесе! Тя тъй и тъй е щяла да загуби! Нямало е начин Келанвед да удържи на думата си! Те са изличили всички останали местни култове! Или са ги обсебили. Същото е станало и тук.
— Изглежда…
— … искаш от нас…
— … да ти вярваме?
Копринения изгледа превитите им гърбове. Проклетите им корави гърбове, всичките.
— Лис е с мен. Заедно ще му дадем всичко, което имаме. Това е най-добрата ни възможност за изминалия век. Вие го знаете. Дори и вие можете да го разберете.
Главите им се събраха, докато се гледаха един друг.
— Толкова дълго време?
— Цял проклет век?
— И още не съм хванал и една проклета риба?
Копринения се изправи и излезе изпод върбата.
— Знаете къде ще бъда. Пътят вече е отворен за вас, в случай, че изберете. С вас или без вас вършим всичко докрай.
Когато вдигна поглед от ризата и одеждите си, видя, че е говорил на нищото; и тримата бяха изчезнали с все пръчките си. Хитреци.
По пладне на същия ден Фурията седеше неудобно на коня си като участник в официалното хенгско пратеничество до представителите на върховния съвет на сетските племена или — както го наричаха — „Урпан-Йелган“. Тя, Слънчевия и Лис представяха Върховния юмрук Сторо или, както настояваха хенгските магистрати: „Временен военен комендант на Ли Хенг и Временен управител на централните провинции“; самият Сторо пък се описваше като „предпочитаната мишена за стрелба на всички“.
Фурията лично смяташе, че дори качването на кон твърде много надхвърля задълженията й. Според нея на повърхността на земята единственото по-лошо нещо от джагътите бяха конете. Яздеше своя с едната ръка на юздите, а с другата върху ножа — за всеки случай. Предния ден се бе доближил ездач с бяло знаме и бе поискал среща. Сторо отказа.
— Нямам да им казвам нищо — оплака се той.
Фурията бе достатъчно глупава да изрече: „Някой трябва да отиде.“ Затова несъмнено тя трябваше да отиде.
Добре поне, че градските управници счетоха, че е под достойнството им да разговарят. Както се изрази магистратът Ерлан:
— Няма да знам на кого да говоря — на тях, на конете или на кучетата им.
Та сега Фурията седеше неудобно и изпълнена с подозрения върху злия си кон, току до Слънчевия на неговото животно, посред истинско множество от отмъстителни добичета във вид на Седемнадесети хенгски конен полк. Конен полк? Що за долнопробно двойно самовъзвеличаване!