Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Печалния безпомощно вдигна ръце:

— Май това ще да е.

— Не е достатъчно надеждно.

— Да, знам. И сега какво? Ще ни издадеш на своя ръководен комитет?

Хо реши, че моментът е съвсем подходящ, за да провери преценката си на характерите на двамата непознати. Повдигна брадичка, за да посочи към повърхността.

— Може би ще трябва да съобщя на стражата — какво смятате за това?

И двамата утихнаха. За миг Хо се уплаши, че е прекалил и че наблюденията му за двамата са били погрешни — все пак точно сега май наистина бяха съвсем сами. Открит рано сутринта труп — кой щеше да излезе по-умен? Голям риск — но пък що за изпитание би било иначе? Печалния скръсти ръце:

— Не, не смятам, че ще сториш каквото и да е, понеже ако наистина щеше да им кажеш, най-малко на нас би съобщил.

Проклятие.

— Чудесно. Да, няма да изтърча при малазанците. Нужно ми е обаче да знам какво вършите вие двамата. Какво замисляте.

Печалния бавно поклати главата си от едната на другата страна; изглеждаше наистина изпълнен със съжаление.

— Съжалявам, старче. Не можем да кажем нищо — все още. Но пък аз мога да попитам — а къде е нашето вярно куче пазач точно сега? Май е един от щастливите членове на твоето семейство. Сесин. Къде е той? Може би му се е сторило удобно да те остави насаме с нас, а, Хо?

Хо имаше още за казване, но двамата си тръгнаха и го оставиха вбесен и пълен с неизречени думи. В сенките обутите му в сандали крака стъпиха на нещо, той коленичи и опипа наоколо. Намери натрошените останки на парче плавей.