Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Жената отиде до него.

— Нахлуване ли мислиш, че е?

— Или стопаните на мястото са дошли да го обеззаразяват.

Тъмните очи се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че човек трябва да изостави егоистичните си наочници. Не всичко е свързано с нас.

Жената отстъпи назад, в положение на готовност.

— Кой си ти?

— Загубен фрагмент от бюрократично недоглеждане.

Очевидно жената имаше още въпроси, но ги потисна.

— Е, колкото и интригуващо да е всичко това…

— Трябва да го докладваш.

Тя кимна. Той се поклони в знак на съгласие, но вместо да се изправи, бързо се търкулна напред. Жената направи циганско колело настрани. Изправиха се един срещу друг — той изненадан, тя — преценяваща с присвит поглед. Не се опита да скрие възхитата си.

— Превъзходно изпълнено! Отдавна не бях виждал неговия стил.

Жената — момичето, поправи се той — се поклони елегантно.

— Познаваш го! Баща ми ме научи. А ти не трябваше да показваш, че познаваш…

— Няма да има значение… скоро.

Тя се поклони отново.

— Извинения. Трябва да си вървя.

От пръстта се промъкнаха сенки и се заусукваха около нея като вихър. Изненадата му трая само миг; протегна напред и двете си ръце и остриета от мрак удариха момичето, отхвърляйки я назад. Тя лежеше и се задъхваше — ребрата й бяха счупени, а белите дробове — пробити.

Достигна я и застана над нея.

Все още в съзнание, тя вдигна обвиняващ поглед.

— Куралд Галайн! — изпъшка тя.

Той се отпусна до нея:

— Съжалявам.

— Ти! Но ние мислехме, че ти… че ти не си…

— Да. Знам. Толкова много съжалявам. Още повече съжалявам, понеже нямаше да изпратя някого като теб. Понеже, както виждаш, аз дойдох лично.

Постави ръка на рамото й. В безсъзнание. Сърцето й все още биеше. Все още имаше възможност…

Махна с ръка и под момичето се появи езерце пълна тъмнина, подобна на течна нощ. Тя потъна в нея и изчезна като в мастилен кладенец. Твърде незначителен жест… но смяташе, че й дължи поне това. Жалко, че винаги изпращаха най-добрите.

Трябваше да го предвиди.