Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Над бастионите в сивото есенно небе бавно се издигаха тънки струйки синкав дим. Нещо проблясваше в празнините между зъбците - дали облечена в полирана броня стража се разхождаше по парапета, или на стената стояха някакви хитри и смъртоносни метателни машини...

Отон спря своите хора и хобитът не можа да се скрие от взора му. Предводителят на отряда повика Фолко и джуджетата.

Те стояха пред него в сянката на безредна купчина островърхи камъни, които ги отделяха от крепостта. Спокойствието не изневери на командира, той замислено гледаше гладките контрафорси на кулите, десницата му в черна ръкавица мачкаше висящия на дълга тънка верижка до кръста бледозлатист Талисман. Пръстенът сега бе сякаш заспал, спотаил силата си, като че ли не искаше да издава присъствието си тук.

-Вие ще идете към крепостта като парламентьори! - спокойно заповяда Отон. - Разкажете им за Господаря, но това не е най-важното. Докато двама от вас говорят, другите двама трябва да разберат как да спуска моста, а щом узнаят това, веднага да избият охраната.

-А кой ще е четвърти? - учуди се Торин. - Кой още ще тръгне с нас на сигурна смърт?

-Аз! Удовлетворен ли си?

Отон от упор се втренчи в джуджето. Веждите и брадясалите бузи на Торин изиграха цял изумен танц, тангарът смутено изхъмка и млъкна.

Излязоха привечер, когато слънцето се скри зад зъберите на планините. По върховете пламтяха алените факли на залеза, а долината потъваше в здрач. Отон сам провери доспехите на джуджетата и хобита и одобрително изсумтя. Самият той навлече изпитаната дълга ризница, взе своя обичаен двуръчен меч - само смени шлема, новият бе със закриващо цялото лице забрало - явно изработка на подземни майстори.

-Да вървим! - донесе се леко приглушения от стоманената решетка глас на предводителя.

И те тръгнаха направо, през пустото, павирано поле, и крачките им сякаш кънтяха на много левги наоколо.

Фолко не се страхуваше. Не се притесняваше за себе си - надяваше се на Думата, а за Отон джуджетата, след като се посъветваха, решиха в най-лошия случай да го зашеметят, след което да се предадат на сродниците си и да търсят съвет от тях. После би могло да измъкнат безчувствения предводител и да му обяснят случилото се с нечуваната милост на стопаните, оказана му само поради тяхната, на Торин, Дребосъка и Фолко, сълзлива молба.

Бастионите се приближаваха, всеки миг тъмните дупки между зъбците можеха да се наежат от бодлив рояк арбалетни стрели. Нима Отон дотолкова вярваше на бронята си или пък бе невероятно храбър?

Краят на бездънният ров бе също като паметния за приятелите Морийски пролом. Стените бяха безмълвни, мостът вдигнат, Фолко усети върху себе си внимателния поглед на постовия, скрил се някъде сред извивките и чупките на стената. Но в този поглед той не почувства нито притеснение, нито злоба - само засилен интерес и още някакво друго непознато усещане, нещо като разпознаване...

Те спряха срещу портите. Джуджетата и хобитът се огледаха към предводителя - какво ще прави сега? Но Отон не се смути. Той откачи от колана си неголям рог и го поднесе към устните си. Скалите потрепнаха, след като чуха старинния, отдавна не звучал в Средната земя зов. Фолко с недоумение отбеляза, че Дребосъка и Торин се стреснаха - песента им беше позната, този стар сигнал на Подземния народ, използван през отдавна отминалия период на кървавите им междуособици за богати рудни жили. Означаваше мирни намерения и призив за преговори.