Наследството на Карл Велики [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-193-3
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Карл Велики [bg]». Краткое содержание книги:
В програмата на конференцията беше отбелязано, че Дъглас Скофилд ще прочете основния доклад утре вечер, по време на официалната вечеря. Преди събитието щеше да има коктейл във фоайето на хотела.
Досега само беше чувал за имението „Билтмор“. Може би трябваше да обиколи замъка и да види с очите си как са живели някога представителите на другата част от човечеството. Да открадне някои идеи, свързани с вътрешното обзавеждане. В крайна сметка можеше да си позволи високо качество. Кой казва, че убийството не струва скъпо? От изпълнението на мокри поръчки и разумни инвестиции Чарли беше натрупал близо двайсет милиона долара. И наистина имаше намерение да изпълни онова, което беше подхвърлил на Рамзи при последната им среща: възнамеряваше да преустанови дейността си, макар че изпитваше огромно удоволствие от нея.
Намаза сандвича си с малко горчица и кетчуп. Винаги внимаваше с подправките и ги използваше в минимални количества, само за вкус. Докато дъвчеше, очите му обикаляха заведението. Посетителите бяха главно туристи, решили да прекарат Коледа сред природата и да попазаруват в многобройните магазинчета.
Добре, дори отлично. Навалицата е най-доброто прикритие.
В съзнанието на Малоун се очертаха два проблема. Първо, срещу него имаше двама въоръжени мъже — някъде там, в зле осветения вътрешен двор. И, второ, беше принуден да разчита на съюзници, които не му вдъхваха никакво доверие.
Плюс още две неща, които се нуждаеха от сериозен анализ.
Първо, Вернер Линдауер. Аз знаех, че хер Малоун е тук и е въоръжен. Откъде го знаеше, приятелю? При размяната на кратките реплики между двамата Малоун изобщо не спомена името си. Откъде тогава го знаеше Вернер? Никой в църквата не го беше назовал по име.
И, второ, стрелецът. Изобщо не се беше притеснявал, че в храма може да има и други хора. Които в крайна сметка застреляха партньора му. Кристел му беше дала да разбере, че е споменала пред майка си за Осо. Спокойно би могла да спомене и за неговата поява там. Но това не обясняваше нито присъствието на Вернер Линдауер, нито факта, че го познава по име. Ако се окажеше, че информацията е дело на Кристел, това означаваше съвсем друго равнище на сътрудничество между членовете на фамилията Оберхойзер. Сътрудничество, за което изобщо не беше подозирал. Събрани заедно, тези факти означаваха само едно: проблеми.
Спря на място и се заслуша във воя на вятъра. Снегът се сипеше над двора. Нищо не помръдваше. Леденият въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Не би трябвало да дава воля на любопитството си, но нямаше сили да спре. Вече подозираше какво се случва, но трябваше да бъде сигурен.
Доротея не отделяше очи от Вернер, който уверено стискаше получения от Малоун пистолет. За последните двайсет и четири часа бе разбрала много за този човек. Неща, за които дори не беше подозирала.
— Излизам навън — обяви Кристел.
— Видях как го гледаш — не устоя на изкушението Доротея. — Ти си влюбена в Малоун.
— Той се нуждае от помощ.
— От твоята помощ?
Кристел само поклати глава и излезе.
— Добре ли си? — подхвърли Вернер.
— Ще бъда добре, когато всичко свърши. Нямам доверие нито на майка ми, нито на Кристел. Ти също знаеш, че допускаме грешка.
Студът ставаше нетърпим и тя неволно се сгуши във вълненото си палто. Бяха изпълнили желанието на Малоун да се скрият в нишата зад олтара. Руините на църквата излъчваха някаква мрачна обреченост. Нима дядо й наистина беше открил отговорите именно тук?
— Можем да го направим — хвана ръката й Вернер.
— Нямаме друг избор — направи гримаса тя. Планът на майка й определено не й харесваше.
— Или ще извлечеш максимална полза от ситуацията, или ще се бориш с нея, но в своя вреда. За другите това няма значение, но за теб би трябвало да е важно.
В думите му пролича известна несигурност.
— Онзи тип наистина беше изненадан от нападението ти — подхвърли тя.
— Предупредихме го, че ще има една-две изненади — сви рамене Вернер.
— Да, вярно.
Денят си отиваше. Сенките във вътрешността на храма се удължиха, студът се усили.
— Той така и не повярва, че може да умре — добави Вернер.
— Грешката си е негова.
— А Малоун? Мислиш ли, че разбира какво става?
Доротея се поколеба. Спомни си с какви опасения го беше посрещнала оня ден в манастира.