Кръвта на боговете [bg]

- Аз ще се грижа за съпруга си! - заяви тя.

Брут пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

- Знаеш, че не бих искал нищо друго, но може би в кръвта на съпруга ти вече има достагьчно въглен.

Порция ахна и го отблъсна.

- Никога не си опитвал моето пиле с билки, съпруже. Ако беше, нямаше да ми се подиграваш така.

- Вярвам ти - със съмнение отвърна той. - Ако искаш, няма да се оплаквам. Всеки залък ще бъде нектар за мен и ще се ус­михвам, докато дъвча гьона.

- О! Ще видиш ти! Ще съжаляваш за думите си, когато те оставя да спиш сам през нощта!

И се отдалечи, като размахваше котлето и викаше прислуга­та. Брут се загледа след нея, после погледът му обгърна лагера. Видя, че някои легионери се усмихват, когато виждат младата жена на командира си, и я зяпат с копнеж. Брут се вгледа за мо­мент в тях и изражението му стана мрачно. Това беше недостатъ­кът, разбира се. Никога не можеше да е сигурен, че някой младок няма да рискува главата си, за да я ухажва, заслепен от похот или любов, докато здравият му разум се дави като пале във вино.

Пое дълбоко дъх, напълни дробовете си с топлия въздух и издиша през носа. Обичаше Гърция. Като млад войник беше пътувал през същата страна, където сега се бяха събрали легио­ните му. Другар му беше един прошарен стар войник, Рений, сприхав и безжалостен син на Рим, който or много години ле­жеше в гроба. За момент Брут си спомни как двамата вървяха рамо до рамо при първото му бойно назначение. Поклати глава. Тогава бе толкова млад. Всички онези, коиго обичаите, бяха все още живи и двамата с Юлий бяха приятели, твърдо решени да оставят следа в този свят.

Гледаше назад през годините и едва успяваше да разпоз­нае младежа, който бе при онова първо пресичане на Гърция. Юлий вече се издигаше в Рим, но се нуждаеше от военна сила. Брут бе твърдо решен да стане негов генерал, негов най-близък поддръжник. Изобщо не си беше представял, че ще настъпи ден, когато ще вдигне ръка да убие приятеля си.

Седна на едно повалено дърво, отбелязващо границата на селската градина, която бе избрал за пренощуване. Виждаше цялата си младост и буквално се потопи в нея. Спомни си Туб- рук, управителя на извънградското имение на Юлий. Брут не искаше да види разочарованието в очите му, ако все още беше жив. Тубрук никога не би разбрал какво ги е разделило. За ня­кои беше по-добре да умрат, за да не се терзаят душите им от всичко, което бе последвало.