Колелото на Осхайм [bg]

Прибирам ключа.

— Ще се ослушвам. — Лъжата не я бива много. Аз дори не знам какво означава да се „ослушвам“. На гърдите ми ключът се затопля, сякаш неистината му доставя удоволствие. Опитвам се да измисля някакви последни думи към Снори. „Сбогом“ ми звучи помпозно. „Пази се“ определено няма да се случи.

— Покажи им какво е ад!

Воят вече е толкова мощен и близък, че го усещам като удар. Аз тичам, тичам към светлината, тази възхитителна, жива светлина, вперил поглед във входа.

— Внимавай! — извиква след мен Снори. — Те ще те изпитат.

Не ми харесва как звучи това, но изпитание или не, отивам си у дома.

Приближавам се към входа. Профучавам покрай душата на млада жена, която тъкмо излиза оттам. Забелязвам ужаса в смътните ѝ очертания. Тя бяга присвита, сякаш някакъв гигантски орел може да се спусне отгоре ѝ всеки момент. Аз правя кажи-речи същото, само че в обратната посока.

Мракът се разстила около мен като вълна, заливаща брега, подминава ме и от двете страни, вледенява петите ми. Прелитам през вратата, спъвам се в прага и се просвам в коридора оттатък. Поглеждам с ужас назад и виждам как чернотата връхлита сградата, входът се превръща в правоъгълник от нощ и подът потреперва, но нито пипалце мрак не навлиза в коридора, където лежа, и не виждам нито частица от ужаса. Ако тя вие някъде там, не мога да я чуя.

Изправям се и се отупвам от праха, все още взирайки се нервно в мрака навън. Накрая събирам кураж да откъсна очи и да хвърля поглед към съдилището. То не е каквото съм очаквал. Няма съдебни зали, няма души, редящи се да получат присъдата за живота си, няма трима от копелдаците на Зевс, които да седят и да съдят. Няма нищо освен дълъг коридор, прекалено дълъг, за да се побере в сградата, колкото и да е огромна. В далечния му край гори нещо ярко — синьо, зелено, обещание. Трябва само да вървя напред и ще стигна вкъщи. Усещам го в костите си. Даже нямам нужда от ключа на Лъжеца. Това е истински път, който праведните могат да изминат.

Правя крачка напред и по двете стени се появяват врати. Множество най-обикновени дървени врати, разположени на всеки десет метра. Правя втора крачка и те се отварят — първо най-близките, а миг по-късно следващите и следващите, образувайки нещо като вълна, носеща се към далечното синьо-зелено обещание.

Лесно е да подмина стаите зад първите врати. Тази отляво е празна, с изключение на една кесия, захвърлена по средата на пода. Тази отдясно също е празна, с изключение на разпилените сребърни монети. Следващите две са празни, ако не броим един захвърлен меч и малко затворено сандъче.

— Опитваш се да ме изкушиш ли? — Засмивам се и ускорявам крачка, без дори да поглеждам към стаите, покрай които минавам.