Каменният кръг [bg]

— Не — уверих го. — Общо взето, ми трябва точно отговор на мъж сексист и шовинист.

— Е, добре. Щом го изяснихме. — Той поднови огледа си, като присви още очи, щом се изправих.

— Кльощава бяла мадама с твърде много коса, но страхотен задник — каза накрая. — Хубави цици — добави със сърдечно кимване. — Това ли искаше да знаеш?

— Да — отвърнах и отпуснах скованата си поза. — Точно това исках да знам. Не е въпрос, който можеш да зададеш на всеки.

Той сви устни в тихо изсвирване, после отметна глава назад и се засмя.

— Лейди Джейн! Хванала си си мъж!

Усетих как кръвта се вдига към бузите ми, но се опитах да запазя достойнство.

— Не знам. Може би. Само може би.

— Да бе, може би! Крайно време беше!

— Би ли спрял да се кикотиш — казах и седнах на стола за посетители. — Не отива на мъж на твоите години и с твоето положение.

— Моите години? Охо — рече той, като се вгледа лукаво в мен през очилата. — Значи е по-млад от теб? Това ли те притеснява?

— Не много — отвърнах и изчервяването започна да отминава. — Но не съм го виждала от двайсет години. Ти си единственият ми приятел, който ме познава от дълго време; ужасно много ли се промених от първата ни среща? — Погледнах го право в очите, изисквах честност.

Той ме погледна, свали очилата и присви очи, после пак ги сложи.

— Не. Няма как, освен ако не напълнееш.

— Няма как ли?

— Аха. Не си ли ходила на годишни срещи на гимназията?

— Не съм ходила в гимназия.

Пъргавите му вежди отскочиха нагоре.

— Така ли? Е, аз съм ходил. И знаеш ли какво Ел Джей? Гледаш всички тези хора, които не си виждал от двайсет години, и за част от секундата, когато погледнеш някой познат, си мислиш „Боже, променил се е!“, а после внезапно сякаш не се е променил — сякаш тези двайсет години изобщо ги няма. Искам да кажа — потърка бързо глава, търсеше думи — виждаш, че косата се прошарила, виждаш и малко бръчки, но две минути след този шок вече не ги виждаш. Те са си същите хора, каквито винаги са били, и ти трябва да отстъпиш малко назад, за да видиш, че вече не са на осемнайсет.

— Но ако са напълнели, наистина се променят — продължи той. — По-трудно е да ги видиш каквито са били, защото лицето се променя. Но ти — присви очи към мен, — ти никога няма да напълнееш; нямаш такива гени.

— Сигурно — казах. Погледнах към ръцете си, стиснати в скута ми. Тънки китки; поне не бях напълняла. Пръстените ми сияеха на есенното слънце през прозореца.

— Бащата на Бри ли е? — попита той тихо.

Вдигнах рязко глава и се втренчих в него.

— Откъде, за бога, разбра това?

Той се усмихна леко.

— Познавам Бри от колко? От десет години поне. — Поклати глава. — Тя е взела много неща от теб, Ел Джей, но нищо от Франк. Таткото е червенокос, нали? И ще е доста едър кучи син, освен ако всичко, което съм научил за генетиката, не се окаже лъжа.