Каменният кръг [bg]

— Нима? — Изви заинтригувано вежда към мен, после свали очилата със златни рамки и ги избърса с края на вратовръзката си. — Е, как беше в Шотландия? — попита, като ме гледаше. — На Бри хареса ли ѝ?

— Още е там — казах аз. — Търси нейното минало.

Джо отвори уста да каже нещо, но колебливо почукване по вратата го прекъсна.

— Доктор Абърнати? — Един пълен млад мъж с тениска надникна плахо в кабинета, наведен над голяма картонена кутия, която стискаше към големия си корем.

— Наричай ме Исмаил — каза сърдечно Джо.

— Какво? — Младежът отвори леко уста и погледна към мен с объркване, примесено с надежда. — Вие ли сте доктор Абърнати?

— Не — отвърнах, — той е, когато е на себе си. — Станах от бюрото и придърпах надолу полата си. — Сега ще те оставя, Джо, но ако по-късно имаш време…

— Не, остани за малко, Ел Джей — прекъсна ме той, като се изправяше. Пое кутията от младежа, после му стисна официално ръката. — Вие трябва да сте господин Томсън? Джон Уиклоу ми се обади, че ще дойдете. Радвам се да се запознаем.

— Хорас Томсън, да — каза младежът, като примигна леко. — Донесох ви, ъъъ, мостра… — Махна с ръка към картонената кутия.

— Да, точно така. Ще се радвам да я погледна, но мисля, че доктор Рандал тук може също да ни е от помощ. — Той ме погледна с дяволита искра в очите. — Просто искам да видя дали можеш да го направиш и на мъртвец, Ел Джей.

— Какво да направя на мъртвец… — започнах аз, когато той бръкна в отворената кутия и внимателно извади един череп.

— О, красота — рече с удоволствие и го завъртя напред-назад.

„Красота“ не беше първата дума, която ми дойде на ум; черепът бе на петна и много обезцветен, костта беше станала тъмнокафява. Джо го отнесе до прозореца и го вдигна към светлината, палците му погалиха малките издатини над очните кухини.

— Красавица — каза той тихо, като говореше колкото на черепа, толкова на мен и на Хорас Томсън. — Напълно развита, в зряла възраст. Може би в края на четирийсетте, средата на петдесетте. Имате ли краката? — попита той, като се обърна рязко към пълния младеж.

— Да, тук са — увери го Хорас Томсън и бръкна в кутията. — Всъщност разполагаме с цялото тяло.

Хорас Томсън вероятно беше от офиса на съдебния лекар. Понякога носеха на Джо тела, открити в околността и много разложени, за експертното му мнение относно причината за смъртта. Това изглеждаше значително разложено.

— Ето, доктор Рандал. — Джо се наведе и внимателно сложи черепа в ръцете ми. — Кажете ми дали тази дама е била в добро здраве, докато аз прегледам краката ѝ.

— Аз ли? Аз не съм съдебен лекар. — Все пак автоматично погледнах надолу. Черепът или беше много стар, или е бил изложен дълго време на влиянието на атмосферните условия; костта бе гладка, с блясък, който по-скорошните кости нямаха, на петна и обезцветена от абсорбирането на пигментите в пръстта.

— О, добре — казах и завъртях бавно черепа в ръцете си, като изреждах мислено всяка кост. Гладката арка на теменната кост, споена със стръмнината на темпоралната кост, с малка издатина там, където започва челюстният мускул, стърчащ израстък, който се слива с челюстната кост в елегантна извивка. Имала е красиви скули — високи и широки. Зъбите на долната челюст бяха запазени — прави и бели.