Каменният кръг [bg]

— Той е добре — каза ми тихо сестрата, сякаш ако повишеше глас, щеше да събуди спящия. — Всички показатели са стабилни и няма кървене. — Виждах, че е така. Лицето на пациента бе бледо, но със съвсем лека розовина, като жилка в листенце на бяла роза, а пулсът на шията му бе силен и ритмичен.

Издишах дъха, който не бях съзнавала, че сдържам.

— Това е добре. Много добре. — Сестрата ми се усмихна сърдечно и аз устоях на импулса да се излегна до него и да заспя. Болницата внезапно ми се стори единственото ми убежище.

Нямаше смисъл да се прибирам. Проверих набързо останалите си пациенти и тръгнах към кафенето. Все още миришеше като пансиона, но седнах с чаша кафе и отпивах бавно, като се питах какво ще кажа на Бри.

Вероятно бе минал половин час, когато една от сестрите в спешното влезе забързано през летящите врати и спря рязко, щом ме видя. После продължи, много бавно.

Веднага разбрах; твърде често бях виждала как лекари и сестри съобщават за смърт на близък, за да сбъркам знаците. Много спокойно, без да чувствам нищо, оставих почти пълната чаша, осъзнавайки, че до края на живота си ще запомня, че е имала нащърбен ръб и „Б“-то от златния надпис отстрани е било почти изличено.

— … казаха ми че сте тук. От документите в портфейла му… полицията каза… снега върху леда… поднесла… — сестрата говореше, не спираше, докато аз вървях по яркобелите коридори, без да я поглеждам, виждах как сестрите на рецепцията се извръщат към мен на забавен кадър, без да знаят, но от изражението ми разбират, че се е случило нещо фатално.

Той беше на носилка в едно от малките отделения в спешното; голо, анонимно помещение. Отвън бе паркирана линейка — вероятно онази, която го беше докарала. Двойните врати в края на коридора бяха отворени към ледената зора. Червените светлини на линейката пулсираха като артерия и обливаха коридора в кръв.

Докоснах го за миг. На допир плътта му бе безжизнена, като пластмасова, както винаги скоро след смъртта, така странно жива на вид. Не се виждаше никаква рана; всички травми бяха под одеялото, което го покриваше. Гърлото му бе гладко и кафяво — на шията не се виждаше пулс.

Стоях там, ръката ми лежеше на гърдите му, взирах се в него, сякаш не го бях виждала от много време. Силен и деликатен профил, чувствени устни и изсечени нос и челюст. Красив мъж, въпреки бръчките, които се бяха врязали дълбоко около устата, бръчки от разочарование и неизречен гняв, бръчки, които дори отпускането на плътта в смъртта не можеше да изличи.

Стоях неподвижна и слушах. Чувах воя на нова линейка, гласове в коридора. Скърцането на колелца на носилка, пращенето на полицейско радио и тихото жужене на флуоресцентна лампа някъде наблизо. Осъзнах със сепване, че се ослушвам за Франк, очаквайки… какво? Че призракът му ще кръжи някъде наблизо, нетърпелив да довърши разговора ни?