Градината на Рама [bg]

Макмилън беше слисан. Пренебрегвайки заповедта на командира „да се държи настрана“, Макс се приближи на няколко сантиметра от Линкълн.

— Това е някакъв шибан робот — си мърмореше той. Забравил за всякаква възможна опасност, в следващия момент Макс протегна ръка и допря пръсти до лицето на Линкълн. Най-напред докосна кожата около носа, после опипа бакенбардите и дългата черна брада. — Невероятно — изрече високо. — Абсолютно невероятно.

— Когато ни създаваха, беше обърнато особено внимание на подробностите — обади се Линкълн. — По химически състав кожата ни наподобява вашата, дори очите ни работят по същия основен оптически принцип; но ние не сме динамични, постоянно обновяващи се същества като вас. Техници трябва да поддържат, а понякога дори да подменят нашите подсистеми.

Хладнокръвният жест на Макс беше стопил цялото напрежение. Вече цялата разузнавателна група, включително командир Макмилън, бърникаха и мачкаха двата хуманоида. По време на това своеобразно изследване и Гарсия, и Линкълн отговаряха на въпроси, свързани с проектирането и конструкцията си. В един момент Кенджи забеляза, че Макс Пъкет се е отделил от останалите и стои сам край стената на тунела.

Кенджи се приближи до приятеля си.

— Какво има, Макс?

Макс поклати глава.

— Що за гений може да създаде тези двамата? Доста е страшничко. — Няколко секунди не каза нищо. — Може би съм смешен, но тези два биота ме плашат повече от гигантския цилиндър.

Линкълн и Гарсия тръгнаха заедно с разузнавателния отряд и стигнаха до мястото, където поне наглед тунелът свършваше. Само след секунди в стената се отвори врата и хуманоидите направиха знак на хората да преминат оттатък. На въпроса на Макмилън те обясниха, че човеците ще влязат в „транспортно съоръжение“, което ще ги отнесе в покрайнините на земното поселище.

Макмилън влезе във връзка с „Пинта“ и съобщи казаното на Дмитри Уланов, като му нареди „да изчезва“, ако до четиридесет и осем часа не получи някакво съобщение от тях.

Пътуването с метрото беше зашеметяващо. То напомни, на Макс Пъкет за гигантското влакче в партера на щатския панаир в Далас, Тексас. Возилото с форма на куршум се носеше с огромна скорост по оградената спираловидна релса, отдалечавайки се от куполообразния северен край на РАМА в посока на намиращата се отдолу Централна равнина. Извън метрото, което беше облицовано с някаква масивна прозрачна пластмаса, Кенджи и останалите можеха да забележат огромната мрежа от полегати и вертикални стълби, които опасват територията, през която пътуваха. Но не виждаха великолепните и несравними с нищо панорамни изгледи, за които бяха разказвали предишните изследователи на РАМА. — Перспективата на юг беше ограничена от изключително висока металносива стена.