В долината на смъртта

— Моите поздравления! — удиви се Олд Файерхенд. — Действително го имам от него.

— Ти трябва да си му оказал голяма услуга. На някой друг вождът не би подарил коня си. Къде го срещна последно?

— При водите на Колорадо.

— Кога?

— Вчера.

— И кога ще го видиш отново?

— Може би утре. Той идва насам с много войни на апачите, за да си отмъсти.

— Уф! — възкликна индианецът учуден.

— Сега ще яздя към него.

— Белият ми брат има още един кон. Аз ще го придружа.

Каза го с толкова категоричен тон, сякаш възражение изобщо не бе възможно.

— Шегуваш се — отговори Олд Файерхенд. — Как можеш да ме придружиш? Мъченията, които си изтърпял, са изчерпили силите ти. Първо трябва да се възстановиш.

— Откак съгледах този кон и си спомних вожда, силите ми се възвърнаха.

— Това е илюзия. А дори и да беше здрав, пак нямаше да имам право да те взема със себе си. Сега аз потеглям като съгледвач; втори човек не ми върши работа.

— В такъв случай ще те послушам и ще остана тук. Но ми кажи откъде започнаха войните на апачите своята езда.

— От Тътлиш-то.

— И ти също си бил там?

— Да, бях гост на Гълъбицата на вековната гора.

— Значи вождът много те обича. С някой непознат той не би тръгнал за Синята вода. Видя ли там един млад воин, който се нарича Пъргавия елен?

— Да, говорих с него. Той е още много млад, но има сърцето на истински мъж.

— Той е мой брат.

— Значи ти също си син на Силната ръка?

— Моят бял брат го каза.

— Тогава дваж повече се радвам, че съм спасил именно теб. Но как попадна тук в плен?

— Един марикопа ме беше оскърбил и аз възседнах коня си, за да му взема скалпа. Марикопите бяха приятели на мъжа, който се нарича Ролан и е притежател на този рудник. Онзи, когото търсех, се-намираше тук при него в Долината на смъртта. Тръгнах насам и започнах да дебна къщата. Хората бяха изровили ями за ловене на прерийни вълци. Тези ями са леко покрити и няма как да се различат. Аз стъпих на тънката покривка и се сринах вътре. На дъното имаше набити заострени колове. На един от тях набучих бедрото си. Лежат там с часове, додето ме откриха. Треската от раната беше настъпила. Моят дух отсъстваше, затова бях взет в плен без съпротива. Ако не беше треската, щях да се отбранявам и да избия неприятелите, преди да съм умрял от раната си. Докараха ме в рудника. Голямата рана се изцери, но аз бях пленник.

— Значи твоите хора въобще не знаят къде се намираш?

— Не знаят нищо. Червеният воин много често потегля на отмъщение, без да каже на някого за това. Ако войните на апачите знаеха накъде съм тръгнал, щяха да дойдат, да ме потърсят и освободят. Но така те отдавна са ме сметнали за мъртъв.

— Толкова повече ще се зарадват, като те видят отново.

— И ти сега ще яздиш към вожда?

— Да.

— Кажи тогава на Силната ръка, че Бързия вятър е още жив и днес е взел скалпа на своя мъчител!