Хари Потър и огненият бокал

Всичко пред очите му приличаше на сън в ярки цветове. Стотици и стотици лица бяха обърнати към него от високите трибуни, които явно бяха преместени тук с магия след идването му преди няколко дни. Ето я и змеицата в отсрещния край, приведена над яйцата си, с полуразперени крила, със свирепи жълти очи, втренчени в него — гигантско люспесто черно влечуго, което блъскаше с опашка и оставяше дълга диря в твърдата земя. Тълпата бе много шумна, но дали беше приятелски настроена или не, Хари нито разбираше, нито се интересуваше. Дошъл бе моментът да направи каквото трябва… да насочи цялото си внимание върху онова, което щеше да бъде единственият му шанс.

Вдигна пръчката си…

— Акцио „Светкавицата“! — викна той.

И зачака. Всяка фибра от тялото му се надяваше, молеше се… ами ако не бе подействало… ако тя не долети… Започна да вижда всичко наоколо като през трептяща прозрачна завеса, подобна на мараня, зад която заграждението и стотиците лица изведнъж се размиха и се люшнаха…

И тогава чу нещо да раздвижва въздуха зад него, обърна се и видя как „Светкавицата“ долетя покрай гората, издигна се над заграждението и спря неподвижно до него в очакване да я яхне. Тълпата ревна още по-силно. Багман нещо крещеше, но ушите на Хари вече не му служеха… а и не бе важно да слуша.

Той преметна крак през метлата и се оттласна от земята. В следващата секунда стана някакво чудо…

Докато се издигаше и вятърът свистеше през косата му, лицата на хората долу се превърнаха в розови точици, а звярът се смали до размерите на куче. Хари осъзна, че е оставил долу не само земята, но и страха си… отново бе станал такъв, какъвто си е бил винаги…

Това беше просто още един мач по куидич, нищо повече… просто мач по куидич, а чудовището беше само един отвратителен противников отбор…

Той погледна надолу към купчината яйца и забеляза златното, блеснало между многото други с цвят на цимент, добре защитени между предните крака на змеицата.

— Добре — каза си Хари, — използвай подривна тактика… хайде…

И се спусна стремглаво надолу. Очите и главата на звяра го проследиха, но Хари знаеше какво ще последва и рязко изви нагоре — точно навреме, защото огнени езици лумнаха право натам, където беше само преди миг… Но той не се уплаши… Все едно че се бе измъкнал от някой блъджър…

— О, той наистина умее да лети! — ревна Багман, а тълпата пищеше и ахкаше. — Видяхте ли това, господин Крум?

Хари се вдигна още по-високо в кръг и змеицата последва движението му, извъртайки глава на дългия си врат… Ако продължаваше така, чудовището съвсем щеше да се замае… Но не трябваше да прекалява, че току-виж пак започнало да бълва огън.

Хари отново полетя внезапно надолу точно в момента, когато животното разтвори огромната си паст. Този път късметът му не проработи толкова добре. Макар да избегна пламъците, не можа да се изплъзне от опашката — тя го шибна малко преди да успее да завие наляво и един от дългите шипове разкъса мантията и раздра рамото му…