Хари Потър и огненият бокал

Хари се чувстваше някак особено изолиран от другите наоколо, независимо дали му пожелаваха успех, или на разминаване просъскваха „Приготвили сме ти цяла кутия хартиени кърпички, Потър“. Беше толкова изнервен, че се боеше да не изгуби самообладание, когато дойде моментът да го изведат при змея, и да започне да отправя заклинания към всички наред.

Времето проявяваше необичайно своенравие и препускаше неудържимо. Докато се усети, от първия час по история на магията Хари изведнъж се озова на път към Голямата зала за обяд… а ето че там (Кога излетя сутринта? Нима отмина вече беззмейовото време?) професор Макгонъгол вече бързаше към него. Много очи се насочиха към тях двамата.

— Потър, участниците трябва вече да излизат навън… Приготви се за първото изпитание.

— Добре — рече Хари и стана, а вилицата му изтрака върху чинията.

— Успех, Хари! — прошепна Хърмаяни. — Ще се справиш.

— Да… — едва отвърна Хари с глас, който изобщо не звучеше като неговия.

Той излезе от Голямата зала, придружен от професор Макгонъгол, която също не приличаше на себе си, а тревогата й личеше почти колкото на Хърмаяни. Когато го извеждаше навън по каменните стъпала в студения ноемврийски следобед, тя сложи ръка на рамото му и каза:

— Хайде, не се бой! Запази самообладание… Нали ще има достатъчно магьосници наоколо да се намесят, ако нещо се обърка. Важното е да направиш най-доброто, което можеш, и никой няма да те упрекне за нищо… Добре ли се чувстваш?

— Да — чу Хари своя глас. — Да, добре съм.

Тя го поведе към мястото, където бяха змейовете, близо до края на Забранената гора. Но като наближиха дърветата, зад които вече трябваше да се види заграждението, Хари забеляза, че точно отпред е издигната някаква шатра с входа към тях, скриваща пътя към змейовете.

— Трябва да влезеш тук и да чакаш реда си заедно с другите участници — каза професор Макгонъгол с леко разтреперан глас. — Там е господин Багман, който ще ви каже каква е… процедурата. И… успех!

— Благодаря! — отвърна той с глух, далечен глас.

Пред входа на шатрата се разделиха и Хари пристъпи вътре.

Фльор Делакор седеше в един ъгъл на ниско дървено столче. Досегашното й самообладание се бе изпарило, тя беше бледа и изпотена. Виктор Крум бе още по-начумерен от обикновено, което според Хари издаваше напрежение. Седрик крачеше нагоре-надолу и като го видя, че влиза, му се усмихна бегло. Хари се опита да му отвърне със същото и почувства как мускулите на лицето му само едва-едва се разтегнаха, сякаш бяха отвикнали да се движат.

— О, Хари! Ето те и теб — весело поздрави Багман и се завтече да го посрещне. — Влизай, влизай и се настанявай удобно.

Както сновеше между пребледнелите участници, той напомняше уголемен герой от анимационен филм. Отново бе облякъл стария екип на някогашния си отбор по куидич „Уимбърн уаспс“.