Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Дали и двамата нямаме своите тайни? — напомни й той.
— Аз… аз не мисля, че те са едни и същи — заекна тя.
— Може би искаш да ми кажеш, след като искаш да има тайни между нас, защо държиш мъжки плащ на дъното на куфара си — каза той, усетил, че думите му я шокираха.
Ако тя искаше истината, нека се започне оттук.
— Ти си ровил в куфара ми? — тя се задъха, а лицето й побеля като платно.
— Аз не. Доминик. Тя е искала да го разопакова, както е направила с останалите ти дрехи, но след като намерила плаща, дойде при мене — обясни той. — Понеже ти настояваше да го вземеш със себе си от Сан Рьогре, тя си е помислила, че му отдаваш специално значение. Така ли е наистина, скъпа?
Ръката му стисна нейната, сякаш се страхуваше тя да не избяга.
— Доминик! Трябваше да се досетя! — извика Карес с отвращение. — Тя е и твоя доносница. Писна ми от извиненията ти относно държанието на тази жена!
Издърпа ръката си от неговата, докато той я гледаше изненадано. Изправи се и погледна към него. Сивите й очи бяха като буреносни облаци на яростта и безнадеждността.
— Ти отказваш да видиш същността на тази жена. Твое право е да не забелязваш странното й държание, както ти го наричаш. Достатъчно! До гуша ми дойде от Доминик!
Карес хвърли като камъни думите върху него, след това се обърна и побягна през двора към външните стълби, които водеха към спалнята им.
23.
Извитото токче на сатенения й чехъл се закачи на ръба на едно стъпало, докато тичешком изкачваше стълбището към верандата. Тя протегна ръка към перилата и последното нещо, което чу, преди да падне от петото стъпало, бе гласът на Люсиен, който викаше името й. Когато главата й се удари о тухления под на верандата, над нея се спусна тъмнина.
Трепкаща светлина и приглушени гласове я изтръгнаха от тъмнината. Отваряйки очи, тя видя светлина, идваща от тръстиковия глобус, поставен върху масичката до леглото. Гласовете идваха от стаята, която установи, че е спалнята й. Тя не виждаше. Направи усилие да седне, но болката в главата й бе толкова силна, а слабостта — така непреодолима, че падна отново върху възглавницата и затвори очи срещу светлината, която сега й се струваше твърде ярка.
— Скъпа моя, събуди ли се? — Дълбокият познат глас на Люсиен дойде някъде над нея.
— Да — прошепна тя, отваряйки бавно очи, понеже се страхуваше от светлината и болката, които караха дъха й да спира. — Светлината е много силна.
— Разбира се, ще преместя лампата — отговори той и изчезна за миг, след което отново застана до леглото. — Сега е на другия край на масата. Д-р Виел, военният хирург, ни информира, че след като дойдеш в съзнание, светлината ще дразни очите ти.
— От колко време съм така? — поинтересува се тя, като отвори изцяло очите си, за да може да види Люсиен в полутъмната стая.
— Сега е късно, почти полунощ — каза той и отмести кичура коса, който беше паднал върху тясната, спретната превръзка, увита около челото й.
— Била съм в безсъзнание през цялото това време! — промърмори тя невярващо.
Огледа се и установи, че някой бе свалил дрехите й и й бе облякъл копринена нощница. Струваше й се странно, че не може да си спомни нищо от това.
— Ние се безпокояхме, скъпа моя. Не мога да ти обясня с думи колко много. — Тъмните му очи галеха лицето й, докато повдигаше ръката й до бузата си.
— Ние? — попита тя, обръщайки глава към другата фигура, която стоеше в сянката зад него.
— Аз съм Доминик, мадам — отвърна жената от мястото, където стоеше.
— Доминик остана при теб, докато аз търсих лекаря — каза й тихо Люсиен. — Тя беше много загрижена за състоянието ти.
Карес затвори очи, страхувайки се, че те ще покажат колко неудобно се чувства в присъствието на тази жена. Тя искаше да намери убежище в тази стая, след скарването с Люсиен. Всичко изплува в съзнанието й. Тя беше говорила за това, че не трябва да имат тайни помежду си. Той беше отбелязал, че самата тя крие миналото си от него. И беше попитал за мъжкия плащ, скрит на дъното на сандъка й. Тя въздъхна дълбоко, като установи собственото си нежелание да говори за миналото. Как би могла да изисква повече от Люсиен?
— Трябва да почивате, мадам, докато докторът дойде сутринта — каза Доминик с тих глас, глас; с който се говореше на болни.
По някакъв начин думите на жената накараха Карес да се почувства още по-безпомощна, още по-притеснена. Принудена поради слабостта си да пази леглото, тя бе зависима от Доминик и Люсиен. Ръката и стисна по-здраво тази на съпруга й; бе обхваната от моментна паника при мисълта да попадне във властта на Доминик.
— Всичко ще се оправи. Д-р Виел каза, че най-важното е да дойдеш в съзнание, оттам нататък лесно ще се възстановиш — увери я Люсиен.