Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Няма нищо за безпокойство — рече тя и внимателно издърпа ръката си от здравата му хватка — Както виждаш, съвсем се възстанових от настинката, въпреки че пропуснах толкова много от вечерта на Соланж — излъга тя, притеснена от неговата загриженост.
— Не трябваше да напускаш толкова бързо. И да се прибираш сама вкъщи — било е опасно, скъпа — подкачи я той, а очите му я поглъщаха.
— Съжалявам, че съм те разтревожила. Разбира се, че си прав — отговори тя, като търсеше в съзнанието си изход от неудобната ситуация с някаква друга тема на разговор. — Може би мога да се извиня, като помоля Доминик да ни сервира кафе в градината. Толкова е топло днес, че ми се струва, че е дошла пролетта.
— С удоволствие ще приема поканата ти и възможността да прекарам известно време в твоята компания — отвърна той галантно.
Карес усети, че зад думите му се крие нещо повече от учтиви маневри. Женският инстинкт й доказваше, че любовта на Филип към нея растеше или, може би, напомни си тя, растеше любовта му към жената, която приличаше на Аурора. Тя го поведе навън, като беше наясно, че Доминик ги следи. Тогава си спомни, че Филип и Доминик бяха полубрат и полусестра. Странното неудобство, което бе почувствала в салона, разговаряйки с Доминик, я обхвана отново. Имаше нещо не наред в тези оплетени роднински връзки, нещо погрешно в самата им същност, но това нямаше представа какво бе това, което я тревожеше. Съществуваше само първичния инстинкт, че някой я заплашва, или някакво древно поверие, което тези хора имаха в робството си. Въпросът, който изникна в съзнанието й, бе дали Люсиен знае цялата история.
Настаниха се на масата под клоните на вечно зеления дъб, който се открояваше в градината, Карес сипа на Филип чаша горещо кафе от сребърния кафеник, донесен от Доминик, преди да тръгне за френския пазар. Тя беше донесла също тъка и поднос с този новоорлеански любим специалитет, горещ оризов калас.
Градината никога не прецъфтяваше напълно през кратката зима в Луизиана, камелиите и жасминът продължаваха да цъфтят в субтропичния климат. Но имаше признаци, че градината отхвърля зимното одеяло за пролетно прераждане. Някой беше донесъл луковици на хиацинт от Европа и ги бе засадил в лехи около посипаната с камъни пътека. Деликатното ухание на тези приличащи на камбанки пъпки пръскаше аромат в мекия въздух, потвърждавайки идването на пролетта, а след нея — и на дългото лято.
— Възнамеряваш ли да посетиш събитието на Нови Орлеан? — поинтересува се Филип, като бъркаше кафето си с една от тежките сребърни лъжички.
— И какво ще бъде то? — попита Карес леко усмихната, наливайки и на себе си чаша ухаеща течност.
— Балът с маски на Соланж, с който да се отпразнува настъпването на пролетта — обясни той. — Смятам, че ще получиш поканата си сутринта.
— А как така си узнал това преди всички? — попита закачливо тя.
— Да приемем, че Соланж и аз сме много добри приятели. Това е всичко, което мога да кажа и да остана джентълмен — призна той и вдигна към устните си тънката като черупка на яйце чаша.
И така, Филип беше един от любовниците на Соланж. Карес установи това безкрайно изненадана. Тя очакваше той да е с някоя по-красива, по-изтънчена жена. Соланж притежаваше само първични инстинкти и сигурно бе груба и недодялана в любовните си авантюри.
— Ти си изненадана, скъпа. Да смея ли да се надявам, че поне малко ревнуваш?
Той я погледна толкова настоятелно, че я накара да се изчерви.
— Филип, ти си добър приятел и като такъв, аз няма да разисквам личния ти живот. — Отговори Карес, като се зае да налива кафе.
— Но аз бих искал да съм нещо повече от добър приятел — изрази протеста си той, навеждайки се към нея.
— О, сега разбирам с каква работа си бил зает, Дюбрюл, за да си тръгнеш от съвета рано — сардоничният глас на Люсиен долетя до тях откъм отворената порта.
Карес вдигна поглед от кафеника. Лицето й се оживи и върху устните й разцъфтя прекрасна усмивка.
Но чувствените му устни не отговориха със същото. Те бяха присвити, челюстта — стисната, а очите му — засенчени от подозрение. Стомахът й се сви и тя се почувства така, сякаш студена сянка закрива слънцето, след като погледна в тъмните му очи, в които блестеше яд.
— Струва ми се, че се натрапвам на вашето усамотение — провлачено изрече той, приближавайки се към тях.
Карес стисна дръжката на кафеника, докато кокалчетата й побеляха. Тя го постави бавно върху сребърния поднос. Изправи се и произнесе с напрегнат глас:
— Ще донеса още една чаша. Доминик отиде на пазар.
— Ако си сигурна, че не ви прекъсвам — каза язвително Люсиен.