Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Контролирайки чувствата си (на това се беше научила в манастирското училище), тя седна на издърпания й от Люсиен стол. След като мъжете седнаха, тя сипа на Люсиен чаша прясно горещо кафе, което му бе донесла от кухнята. Светският, ежедневен ритуал на сервиране на кафе, сметана и захар, поднасянето на сладкиша, всичко това я отвлече от мислите й.
— Филип ми разказа, че Соланж планира съвършен бал с маски за посрещане на пролетта преди започването на Великите пости — каза Карес на Люсиен, като му подаваше чинията със сладкиша.
— Чух за това от губернатора — произнесе Люсиен с лека гримаса. — Ти познаваш Соланж. Тя е решена този маскен бал да съперничи на всички провеждани досега във Версай. Ще спечелят шивачите в Нови Орлеан, така че загубата няма да е съвсем пълна.
— А ти какво ще облечеш, Карес? — попита Филип, пиейки друга чаша кафе.
— Дори не съм мислила за това — призна тя, облекчена, че той не й каза „скъпа“ пред Люсиен. — Освен това, вълнението в маскарада е, че никой не знае кой стои зад маската.
Тя се опита да се усмихне.
— Същото като в живота — бал с маски — изкоментира Люсиен, а черните му очи фиксираха настойчиво Карес, понеже искаше да привлече погледа й. — Всъщност никога не знаем кой е зад маската, чии чувства са истински и чии са фалшиви.
— Това е цинично заключение, но е вярно — съгласи се Филип.
— А ти какво мислиш, скъпа? — продължи Люсиен.
Тъмните, наблюдателни очи, които не пропускаха нищо, продължиха да я гледат със същата странна настойчивост. Изглежда, че той очакваше нещо от нея, но тя нямаше представа какво е то.
— Мисля, че за някои хора това е вярно. Намирам го цинично, както каза Филип, и много тъжно — отговори Карес замислено.
— Защо тъжно? — настоя Люсиен, а черните му очи искряха.
— Хората носят маски, за да се предпазят от нараняване, понеже са били така удряни от живота, те стават предпазливи и внимателни. И след като си създадат такава маска, те се затварят в себе си и се изолират дори от щастието и връзката, която наистина желаят — отвърна тя, а големите й сиви очи го погледнаха с тъга и нежност.
— Моя прекрасна Карес, ти продължаваш да ме смайваш. Знам, че се ожених за красива жена, но нямах представа, че съм се оженил за философ — изрече той с глас, станал дрезгав от някакво неопределимо чувство.
Взе ръката й от масата и я притисна до топлите си устни. Тя почувства, че сърцето й се преобръща от този жест и от тлеещата покана в изразителните му очи. Тя се усмихна в отговор. Когато той беше такъв, внимателен и нежен, подозренията й се струваха смешни.
Филип се изкашля, като се въртеше от неудобство на стола си. Люсиен не обръщаше внимание на госта, но на Карес й стана жал за мъжа. Тя се принуди да откъсне очи от магнетичния поглед на Люсиен.
— Още малко кейк? — попита тя.
— Не — каза той сковано и се изправи на крака. — Мерси, Карес, за прекрасната утрин. Люсиен.
Той се поклони леко по посока на Люсиен. Взе триъгълната си шапка и бастуна от празния стол, поклони се сковано още веднъж и измърмори: „Адиос“. След това се отправи бързо към градинската врата.
— Мисля, че го обидихме — въздъхна Карес.
— Надявам се! Може би няма да се върне — мързеливо каза Люсиен.
— До следващия път, когато заминеш от Нови Орлеан и го накараш да служи като придружител.
Карес произнесе това с нотка на раздразнение, загледана в люлеещата се назад-напред порта след излизането на Филип.
— Няма да стане скоро — отговори той, без да отрече, че това, което казва тя, е истина.
Почувства, че пак я обхваща яд. Ако някой носеше маска, то това бе Люсиен. Когато се намираше в прегръдките му, тя усещаше, че той е другата половина от душата й, но имаше моменти като този, когато смяташе, че изобщо не го познава. Той рядко говореше за себе си. Никога за времето, през което е бил женен за Аурора, или къде ходи по време на мисиите си, за които се предполагаше, че са в името на губернатора и на Франция.
— И кога, по-точно, ще заминеш пак? — попита тя с напрежение в гласа.
— Страхувам се, че не мога да ти кажа, скъпа. Нека, когато сме заедно, да живеем за мига. Бъдещето ще дойде достатъчно бързо — каза меко той, галейки дланта й с палец, като че ли успокояваше диво същество.
— И така, от мен се иска да чакам и никога да не задавам въпроси — отвърна тя, без да го погледне. — И никога да не надничам под маската.