Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Аз ти го правя.
— Предлагаш ми да стана богат? Аз?!
— Да.
Разговорът започваше да става интересен.
— Какво разбираш ти под думата „богат“? — попита ключарят.
— Петдесет хиляди франка в злато — бе отговорът. — В днешно време пари рядко се намират, а петдесет хиляди франка струват цял милион. Предлагам ти петдесет хиляди франка!
— За да ви пусна вътре ли?
— Да, но при условие че и ти дойдеш с мен и ми помогнеш да свърша една работа.
— Но каква работа имате вътре? След пет минути това подземие ще бъде пълно с войска. Ще ви арестуват веднага!
Теодор беше сразен от сериозността на тези думи.
— Можеш ли — рече той — да спреш тази войска, да не й позволиш да влезе вътре?
Ключарят се замисли.
— Няма начин — рече той. — Колкото и да се напрягам, не мога да измисля никакъв начин!
Ключарят действително имаше вид на човек, изцяло погълнат от мисълта, как да изнамери начин да спре войската. Как иначе, това щеше да го направи богат, неизразимо богат!
— А утре — попита Теодор, — не можем ли да влезем утре?
— Защо да не можем — прояви още по-голяма сговорчивост ключарят. — Но работата е там, че до утре това подземие ще бъде преградено с подземна решетка, и решението е тази решетка да бъде дебела, гъста, здрава и за по-голяма сигурност — без никакъв отвор в нея!
— Тогава трябва да измислим нещо друго — предложи Теодор.
— Да, трябва наистина да измислим нещо друго — съгласи се ключарят и веднага предложи: — Нека помислим малко!
Видимо двамата вече не само се разбираха, но и проявяваха сплотеност в разрешаването на проблемите си, между тях вече имаше негласно сключен, подчертано здрав съюз.
— Е, аз ще измисля начин — рече по едно време Теодор. — Това е моя работа.
— Ти какво работиш в Консиержери?
— Ключар съм — скромно отвърна Гракх.
— Какво ще рече това?
— Отварям и затварям разни врати.
— Там ли спиш?
— Да, господине!
— А там ли се храниш?
— Не винаги. Понякога разполагам с някой й друг свободен час.
— И какво правиш тогава?
— Ползвам се от свободата си.
— В какъв смисъл?
— Ходя да помагам на стопанката на пивницата „Ноев кладенец“. Тази жена ми е обещала да се омъжи за мен веднага щом успея да събера хиляда и двеста франка свои пари.
— Къде се намира този „Ноев кладенец“?
— Близо е до улица Драпери.
— П-шшт, господине! Патриотът нададе ухо.
— А! — рече той. — А!
— Чувате ли нещо?
— Да… гласове… стъпки…
— Идват!
— Ех, видяхте ли, че не успяхме?!
„Не успяхме“, казано в множествено число, имаше вече някакъв събирателен смисъл.
— Истина казваш — съгласи се Теодор. — Ти си добър човек, гражданино. Виждаш ми се сякаш предназначен от съдбата.
— За?…
— За да станеш един ден богат.
— Чул ви Господ!
— Ти да не би да вярваш в Бога?
— Понякога. Кога вярвам, кога не. Днес например…
— Какво?
— Вярвам с цялата си душа.
— И имаш пълно право да вярваш! — разпалено каза Теодор и пусна в ръката на ключаря десет луиза.
— Я виж! — възкликна ключарят и с ненаситни очи се загледа в златото. — Ще рече, работата е съвсем сериозна!
— Повече от сериозна!
— Какво трябва да свърша?
— Ела утре в „Ноев кладенец“, там ще ти кажа какво искам от теб. Как се казваш?
— Гракх.
— Слушай, гражданино Гракх — направи така, че вратарят Ришар непременно да те изгони от работа утре!
— Да ме изгони ли? Ами мястото ми?
— Та нима ти имаш намерение да си останеш ключар, след като се сдобиеш с петдесет хиляди франка?
— Никак — откровено си призна ключарят. — Но все пак, бидейки ключар и ако не заспивам по време на работа, аз съм поне сигурен, че никога няма да ме обезглавят.
— Мислиш ли?
— Горе-долу. Но, свободен и богат…
— Ще скриеш парите и ще ходиш да помагаш на някоя плетачка вместо на пивничарката от „Ноевия кладенец“…
— Добре, прието.
— Утре, в пивницата!
— В колко часа?
— В шест вечерта.
— Изчезвайте по-бързо, че идват. Бих искал да ви кажа не „изчезвай“, а „изхвръквай“! Имам чувството, че сте слезли при мене през купола!
— До утре — повтори Теодор и потъна в тъмнината. Време беше да направи това, тъй като стъпките и гласовете се чуваха вече твърде отблизо. От мрачното подземие проблясваше светлина.
Теодор се завтече към вратата, която му беше показал жалбописецът, счупи ключалката, оттам към някакъв декоративен прозорец, отвори го, скочи през него на улицата и се озова на Площада на републиката.
Преди да напусне Залата на изгубените стъпки, Теодор успя да чуе следния разговор между Ришар и Гракх. По-скоро това бе отговорът на въпроса, зададен от Гракх: