Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Гражданинът архитект е имал пълно право: подземието наистина минава под стаята на вдовицата Капет. Опасна работа!…
По-нататък диалогът протече по следния начин:
— Опасна работа не, ами твърде опасна — съгласи се Гракх, който с пълно съзнание изричаше една голяма истина.
На стълбите се появи Сантер.
— Е — каза той на Жиро, — ами работниците, гражданино архитект?
— Преди да се съмне, те ще бъдат тук и аз незабавно ще наместя решетката — отговори един глас, който идваше сякаш от дъното на самата земя.
— И така, ти ще спасиш отечеството! — рече Сантер къде на сериозно, къде на шега.
— Не вярвам да излезеш прав, гражданино генерал — промърмори под нос Гракх.
Кой знае защо Теодор си спомни: вечер, трима любители на старинни скъпоценности се любуват на златно ковчеже. На стената — сладострастно изображение, гоблен, който няма цена. Тримата господа са роднини на Теодор. Идва революцията, а те се любуват. Както целият кралски дворец. Грижи за красотата… Теодор въздъхна дълбоко.
XXXVI
Делото на кралицата беше започнало да се гледа.
Носеха се слухове, че с жертвоприношението на тази коронована глава ще бъде най-после удовлетворена народната ненавист, която от толкова време гърмеше, бучеше и заливаше улиците.
Начини за отсичането на тази глава не липсваха, но ФукеТренвил, прокурорът, който искаше смъртна присъда, бе решил да не подмине и новите обвинения, материал за които беше обещал да му подсигури Симон.
Един ден след срещата на ФукеТренвил с ботушаря в Залата на изгубените стъпки ново дрънкане на оръжие накара да трепнат онези затворници в Тампъл, които още оставаха заключени в тази кула.
Това бяха госпожа Елизабет, принцесата и малкото момче, което още в люлката си бе чувало да му викат „ваше височество“, а сега го наричаха просто малкия Луи Капет.
Генерал Анрио, с трикольорната си перушина, едрия кон и голямата си сабя, следван от няколко войници влезе в стаята, в която линееше кралският син.
Заедно с генерала вървеше писар с изключително неприветливо, неприятно лице. Той носеше в ръце мастилница, хартия и едно необикновено дълго перо.
След писаря крачеше общественият обвинител. Ние вече сме го виждали, познаваме го и по-късно пак ще има да срещаме в разказа си този сух, жълтеникав и хладен човек, от кръвясалите очи на когото трепереше дори дивият Сантер с всичките си военни украшения.
Зад тях пристъпваха няколко войници, предвождани от поручик.
Не липсваше и Симон.
С една ръка държеше шапката си от меча кожа, с другата — широк ремък; със сатанинска усмивка на мръсното си, немито лице той вървеше напред и показваше пътя на комисията.
Цялата тази свита стигна до черна, огромна и празна стая. В дъното на стаята съвършено неподвижно седеше на леглото момче: малкият Луи.
Когато описахме как това нещастно невръстно дете се опитваше да се отскубне от дивия гняв на ботушаря Симон, у него още се таеше някаква жизненост, която го поддържаше в постоянната борба с мръсните обноски на ботушаря. То бягаше, викаше, плачеше, а това значи, че се страхуваше, страдаше, надяваше се.
Но сега момченцето беше изгубило и страх, и надежда. Без съмнение, останало беше страданието. Но измъченото момче, което все тъй жестоко караха да плаща греховете на своите родители, това мъчениче таеше страданието в най-дълбоките кътчета на душата си, криеше теглилата си под булото на една безпределна безчувственост.
Когато комисарите приближиха до него, то дори не повдигна глава.
Без да кажат дума, мъжете взеха столове и седнаха. Общественият обвинител се настани до главата на момчето, на самото легло. Симон зае място в краката му, писарят — до прозореца, а войниците и поручикът — в дъното на помещението.
Онези от присъстващите, които гледаха на момчето с известно съчувствие или поне с известно любопитство, веднага забелязаха бледността на детето, неимоверно подутия му корем и тънките му крачета.
— Това дете ми се вижда много болно — рече поручикът с такава увереност в гласа, че ФукеТренвил се обърна, — разказвали са ми как сладко е расло върху коленете на гувернантките от двореца.
Малкият Капет вдигна очи да види кой бе произнесъл тези думи. Той веднага позна в него същия човек, който един ден в двора на Тампъл не бе разрешил на Симон да го бие. Умните очи на момчето просветнаха, но това бе всичко. Спомняше ли си вече двореца? Колената на обичащите го дами?
— А, а, ти ли си, гражданино Лорен — каза Симон, с цел да привлече вниманието на ФукеТренвил върху приятеля на Морис.
— Да, аз съм, гражданино Симон — тежко отвърна Лорен. Въпреки че винаги беше готов да застане срещу опасността, той не беше човек, който я търси без нужда. Лорен се поклони на ФукеТренвил и той отвърна на неговия поклон с вежливо кимване.