Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Какво! Аз, който нямам никаква тежест?…
— Именно. Ако вие станете могъщ, тоест придобиете тежест, всичко ще се наруши, вие вече няма да служите за противотежест.
— Тази причина много ми харесва, Шико, ти я извеждаш рядко логично. Наистина си учен човек. А аз нищо не разбрах от това, Шико, аз през цялото време се надявах!
— Разрешете да ви дам съвет, господарю: престанете да се надявате.
Анри въздъхна.
— Точно така ще направя, Шико — каза той. — Впрочем, както виждаш, в Беарн може да се живее, а Каор не ми трябва чак толкова.
— Виждам, че вие сте крал философ; изпълнен с мъдрост… Но какъв е този шум?
— Шум? Къде?
— Като че ли на двора.
— Виж през прозореца, приятелю, виж.
Шико се приближи до прозореца.
— Господарю — каза той, — там долу стоят дузина дрипльовци.
— А, моите просяци чакат милостиня — отбеляза кралят на Навара и стана.
— Ваше величество има просяци?
— Разбира се, нима Бог не повелява да се помага на бедните? Макар и да не съм католик, Шико, аз съм християнин.
— Браво, господарю!
— Хайде да слезем долу, Шико. Заедно с теб ще раздадем милостиня, а после ще вечеряме.
— Следвам ви, господарю.
— Вземи кесията там, на малката масичка, до шапката ми, нали я виждаш?
Те слязоха долу. Вече мръкваше; кралят имаше замислен и загрижен вид.
На двора кралят се приближи до групата бедняци, които му посочи Шико.
Те наистина бяха дванадесетина души. По външност се отличаваха един от друг, по осанка и дрехи — също. Неопитният човек би ги взел за цигани, чужденци, но истинският наблюдател веднага би познал преоблечени благородници.
Анри взе кесията от ръцете на Шико и даде знак.
Бедняците, види се, добре го разбраха.
Те поред се приближаваха до краля, като го поздравяваха смирено. Но по гледащите го умни и смели лица, кралят можеше да прочете:
„Под парцалите туптят горещи сърца.“
Анри бръкна в кесията и взе една монета.
— Но това е злато, господарю! — отбеляза Шико.
— Знам, приятелю.
— Излиза, че вие сте богаташ.
— Нима не виждаш, приятелю — с усмивка възрази Анри, — че една монета е предназначена за двама? Аз съм беден, Шико, и съм принуден да разрязвам всеки пистол на две.
— Вярно — каза Шико с все по-растяща почуда, — това са монети половинки, но аз не бих си губил времето да режа всяка монета на две. Щях да давам цяла и да им казвам: „За двама!“
— Та те биха се сбили, скъпи мой, и макар да искаш да направиш добро, ще ги въведеш в изкушение.
Анри извади от кесията половин златна монета и като спря пред първия просяк, го погледна спокойно и ласкаво.
— Ажан — произнесе той и се поклони.
— Колко? — попита кралят.
— Петстотин.
— Каор.
Той му подаде монетата и извади от кесията друга. Беднякът се поклони още по-ниско и се отдръпна.
След него се приближи друг.
— Ош — произнесе той.
— Колко?
— Триста и петдесет.
— Каор.
Той му даде втората монета и извади още една.
И така, просяците се приближаваха, покланяха се и назоваваха някой град и цифра. Общата сметка възлезе на осем хиляди.
На всеки от тях Анри неизменно отговаряше: „Каор.“ Раздаването свърши. В кесията не останаха монети; просяците се разотидоха.
Шико докосна краля за ръкава:
— Разрешете ми да полюбопитствувам, господарю.
— Е, какво пък, любопитството е законно нещо.
— Кажете, какво ви казваха бедняците и какво им отговаряхте?
Анри се усмихна.
— Знаете ли, тук всичко е тайна — продължи Шико.
— Не, не, гръм да ме удари! Всичко е много просто. Хората, които видя, обикалят страната и събират подаяния. Всички са от различни места.
— И какво, господарю?
— Те ми съобщават името на родния си град и аз им раздавам милостиня по равно, като помагам на просяците във всичките градове на своята държава.
— Но защо отговаряхте на всички — „Каор“?
— Какво говориш? — викна Анри с отлично разиграна почуда. — Отговарял съм им „Каор“?
— Сигурен съм в това.
— Виждаш ли, след като говорихме с теб за Каор, само тази дума ми се върти в главата.
— А цифрата, която всеки от тях съобщаваше? Ако съберем всичките, се получава осем хиляди.
— Колкото до цифрите, аз също нищо не разбрах. Ето какво ми хрумна: просяците образуват различни съюзи и може би всеки от тях съобщаваше броя на членовете на съюза, към който се числи. Това е твърде вероятно.
— Стига де, господарю!
— Да вървим на вечеря приятелю! Според мен нищо не прояснява така ума, както яденето и пиенето. Ще обмислим всичко на масата и ти ще се убедиш, че макар моите пистоли да са разрязани наполовина, бутилките ми са пълни.