Четиридесет и петимата

— Монсеньорът почина.

В отговор на тези думи от съседните стаи отекна многогласно бучене, което сякаш пригласяше на псалма, полугласно произнасян от кардинала:

— „Cedant iniquitates meae ad vocem deprecationis meae…“63

— Почина! — повтори кралят и се прекръсти. — Моят брат! Моят брат! Нямам деца, нямам наследници! Кой ще стане мой наследник?

Още недовършил, и откъм стълбите се чу шум.

Намбю бързо влезе в стаята, където беше покойникът, и докладва:

— Негова светлост монсеньор херцог дьо Гиз.

Поразен от този отговор на зададения въпрос, кралят пребледня и погледна майка си.

Екатерина беше още по-бледа от сина си. Чула фаталното предсказание, тя стисна ръката на краля, сякаш искаше да каже:

„Ето опасността… Но не се бойте, с вас съм!“

Появи се херцогът със свитата. Той влезе с високо вдигната глава, макар че очите му потърсиха краля със смутен израз.

Анри III направи властен жест към леглото с тленните останки.

Херцогът сведе глава и бавно коленичи.

Останалите последваха примера му.

Само Анри III и майка му останаха прави и в погледа на краля блесна гордост.

Шико забеляза и пошепна друг стих от Псалтира:

— „Dijiciet potentes de sede et exaetabit humiles.“64