Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Моля те… — промълви и обърна глава. Сладкият аромат на цветя предизвика спазъм в гърлото й. — Моля те днес да е нещо по-леко, Мегън.
Прислужницата наблюдаваше внимателно младата си господарка.
— Какво ви е, мадам?
Лианор вдигна рамене.
— От горещината е. Не разбирам защо на теб не ти се отразява така.
— Ами аз съм здрава, мадам, а и не нося допълнителен товар.
Лианор попита предпазливо:
— Мислиш ли, че може да не е само от жегата?
— Е, да, мадам, аз самата не съм го изпитвала още, но сестра ми се чувстваше точно така, когато чакаше бебе.
Лианор пое ужасено дъх. Ако беше все още при Аштън в Бел Шен, би се радвала много на една бременност, но сега възникваха затруднения, които изглеждаха непреодолими. Тя въздъхна. Ако Мегън беше права, щеше да има големи неприятности и не знаеше как ще се справи с тях. Може би още в самото начало трябваше да си признае, че е спала с Аштън. Тогава Малкълм и Самъртън щяха да имат предвид възможността за евентуална бременност и да бъдат подготвени за това. Питаше се колко ли време ще мине, докато състоянието й проличи. Ако вземеше мерки, може би щеше да опази тайната си още някой и друг месец.
— Мегън, искам да те помоля за една услуга.
— Да, мадам?
— Моля те, да не споделяш това предположение с никого. Съмнявам се, че мистър Синклер ще хареса новината.
— Разбирам, мадам — отговори любезно прислужницата. — Можете да разчитате на мен.
Лианор вдигна глава и погледна Мегън в очите.
— Наистина ли разбираш за какво става дума?
Прислужницата потвърди с лека усмивка.
— Това е заради мистър Уингейт, нали? Детето е от него.
Лианор кимна. Горещо се надяваше, че двамата мъже няма да бъдат така наблюдателни като Мегън. Страхът, че Малкълм може да стори нещо на Аштън или най-малкото да се опита, я накара да се почувства още по-зле. В безмълвна молба протегна ръце, когато силно й се повдигна. Мегън разтълкува жеста и скочи, за да вземе легена. Едва след доста време Лианор се реши да вдигне очи, въпреки че Мегън беше изпълнена със съчувствие.
— Ако трябва да придружа Малкълм, сигурно ще припадна — промълви тя със слаб глас.
— Не се притеснявайте, мадам — каза Мегън успокоителна и дръпна легена. — Ще кажа на мистър Синклер, че не можете да тръгнете с него и ако наистина настоява, ще му покажа доказателството.
Лианор поклати глава, ужасена от идеята на Мегън.
— Няма да направиш това, нали?
— Сега трябва да си починете, мадам — посъветва я прислужницата. — Може би наистина няма друг начин да бъде убеден. — Тя изпитваше неприязън към господаря си заради лошото му отношение към госпожата и добави полугласно: — Пада му се, ако от това и на самия него му се доповръща.
Сега дните бяха значително по-дълги, отколкото в началото на лятото, здрачът траеше кратко и когато Аштън излезе от шатрата си, цветовете на залеза бяха помръкнали. Небето бързо потъмняваше, звездите изгряваха една след друга. Стройният, елегантен силует на „Сивия орел“ се очертаваше ясно на фона на яркочервения хоризонт, а слабата светлина на фенера в рубката показваше на Аштън, че нарежданията му се изпълняват и бдителността на борда не отслабва. Зад „Орела“ се простираше безкрайната водна шир.
Някъде откъм блатото вик на чапла разкъса тишината. Аштън погледна към къщата отсреща. Надяваше се да съзре зад някой от осветените прозорци силуета на жената, която обичаше, но там нямаше никой. Почувства се страшно самотен. Запали една пура и тръгна бавно надолу към тясната ивица мокър пясък, останала след оттеглянето на морето. Приливът и отливът бяха образували малко поточе, което се простираше като тъмна лента през плажа. Аштън погледна отново към къщата насреща.
Лианор! Лиарин! Лианор! Лиарин! Лицето оставаше едно и също, имената се сливаха.
Изскърца със зъби и запрати недопушената пура в тихо плискащите се вълни. Почувства непреодолим порив да удари нещо — или някого. Най-добре Малкълм. Но той още не се беше върнал от града. Спокойното, невъзмутимо море укроти гнева му. Окото му улови леко движение и Аштън се взря в тъмнината, докато различи някакъв силует в бяло. Фигурата се движеше безшумно като привидение по тясната пясъчна ивица край брега и се спря, загледана в „Сивия орел“. Аштън не смееше да диша, копнежът в сърцето му роди надеждата. Беше…