Молитвената песен

На юг по шосето пътуваха армиите на гномите от Греймарк в огромни безредни групи. Те бързаха да настигнат племената, които вече напредваха в земите на народа на джуджетата. Прииждаха с хиляди, жестоки и ужасяващи. Жълтите им лица се изкривяваха в подигравателни усмивки, когато подвикваха на минаващите край тях пленници. Имаше и Призраци Морди, макар че те бяха малко на брой, зловещи черни същества, които вървяха сами, избягвани от всички.

Времето стана още по-отвратително. Небето притъмня и заваля пороен дъжд. Клоните на дърветата провиснаха от влагата, листата оклюмаха и почнаха да падат в калта. Земята стана още по-кална и хлъзгава, а гората още по-мрачна и неприветлива. Небето така прихлупи ниско земята, сякаш искаше да задуши всичко живо под себе си.

Джеър Омсфорд се влачеше безпомощно през храсталаците, теглен от кожената каишка, която облечената в черно фигура пред него стискаше в ръка. Студът и влагата бяха проникнали дълбоко в него. След всичките тези дълги часове на път умората започна да се проявява. Втресе го и мислите му започнаха да блуждаят. Отделни моменти от всичко, което го беше довело до това окаяно състояние, се преплитаха със спомени от детството, застиваха за малко в поразеното му съзнание като откъслечни части на картина, и изчезваха. Понякога мозъкът му се замъгляваше. Тогава го измъчваха странни и ужасяващи видения, които се промъкваха като крадци в мислите му. Дори когато треската за миг го отпускаше, той изпадаше в мрачно отчаяние. Нямаше ги Капаал, защитниците й, всичките му приятели и спътници. Техните образи в момента на падането на крепостта проблясваха в съзнанието му с ослепителната яркост на светкавиците над главата му, които зърваше през короните на дърветата. Гарет Джакс, повлечен от кракена в дълбоките води на Силидълън. Форейкър и Хелт, погребани под каменните отломки на стената, срутена от магията на Черните скитници. Тичащият пред него в тайния подземен тунел Слантър, без да се обръща, без да го поглежда. От време на време му се явяваха и образите на Аланон и Роун, загубени някъде навътре в Анар.

Понякога изплуваха и мисли за Краля на Сребърната река, ясни и необикновено мъчителни, изпълнени със знамението и тайнствеността на стареца. Помни, шепнеха му те тихо и настойчиво. Не забравяй какво трябва да направиш. Той обаче като че ли беше забравил. Даровете на магията — Кристалът на виденията и Сребърният прах — бяха на сигурно място в куртката му, скрити от дебнещите очи на муелрета. Все още бяха в него и той възнамеряваше да ги пази. Само гдето предназначението им не му беше никак ясно. То се изплъзваше в пристъпа на треската, криеше се в блуждаещото му съзнание.

Едва когато спряха да нощуват муелретът забеляза, че го тресе. Извади една торбичка, разтвори съдържанието й в черна горчива бира и го накара да изпие лекарството. Младежът от Вейл отказа, омаломощен от треската и от чувството си на несигурност, но муелретът насила изсипа течността в гърлото му. Малко след това заспа. Тази нощ спа непробудно. На сутринта получи още една доза от горчивата течност, привечер втора и треската започна да намалява.