Парижката Света Богородица

Жеан се опита да направи генерален пробив.

— Е добре де! Трябват ми пари, за да отида тази вечер при Изабо Тиери във Вал д’Амур!

— Жалък развратник! — провикна се свещеникът.

— Αναγνεία — заяви Жеан.

Този цитат, който студентът зае не без известно лукавство от стената на килията, оказа странно въздействие върху свещеника. Той прехапа устни и гневът му се смени с червенина.

— Идете си — каза той на Жеан. — очаквам някого.

Студентът направи последен опит.

— Братко Клод, дайте ми поне един парижки дьоние, за да обядвам.

— Докъде стигнахте с декреталиите на Грациан? — попита отец Клод.

— Загубих записките си.

— Кой латински писател изучавате сега?

— Откраднаха ми съчиненията на Хораций.

— Какво сте чели от Аристотел?

— Бога ми, братко! Кой беше оня свет отец, който беше казал, че заблудите на еретиците открай време са намирали убежище в дебрите на Аристотеловата метафизика? Плюя аз на Аристотел! Не искам да разколебавам вярата си с неговата метафизика!

— Млади човече — поде архидяконът. — при последното идване на краля в Париж имаше един благородник на име Филип дьо Комин, който бе накарал да избродираг върху наметалото на коня му неговия девиз; съветвам ви да поразмислиге върху него: „Qui non laborat, non manducet“151.

Ученикът замълча за миг, доста начумерен, забил поглед в земята, като чоплеше с пръст ухото си. После внезапно се обърна към Клод чевръст като стърчиопашка.

— Значи, братко, вие отказвате да ми дадете едно париш-ко су, за да си купя кора хляб от някой фурнаджия?

— Qui non laborat. non manducet.

При този отговор на неумолимия архидякон Жеан скри лице в ръцете си като разплакана жена и възкликна отчаяно:

— Οϊοϊοϊοϊοϊοϊ!

— Това пък що за номер е, господине? — попита Клод, смаян от гази нова лудория.

— Какво ли — отвърна младежът, като погледна безочливо Клод, търкайки с юмруци очите си, за да ги зачерви, като че ли наистина е плакал. — Ами че това е гръцки. Един анапест на Есхил, много сполучлив израз на отчаяние.

И Жеан избухна в толкова весел и неудържим смях, че накара и архидякона да се усмихне. Всъщност вината беше негова. Защо беше разгалил така това дете?

— О, добри ми братко Клод! — поде Жеан, насърчен от тази усмивка. — Погледнете само пробитите ми обувки. Има ли нещо по-трагично от обувка е изплезена подметка?

Възвърнал тутакси първоначалната си строгост, архидяконът каза:

— Ще ви изпратя нови обувки. Но никакви пари.

— Поне едно-едничко парижко су, братко — продължи умолително Жеан. — Ще науча Грациан наизуст, ще вярвам в бога, ще стана същински Питагор по начетеност и добродетелност. Но дайте ми само едно парижко су! Нима искате гладът да ме захапе със зиналата си черна, вонеща паст, по-дълбока от преизподнята или от калугерски нос?

Отец Клод поклати набръчканото си чело.

— Qui non laborat…

Жеан не ю остави да довърши.

— Добре тогава! Вървете по дяволите — провикна се той. — Да живее радостта! Ще стана истински кръчмарски плъх! Ще се бия, ще троша съдините и ще гуляя с леки жени!