Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Дявол да го вземе! — каза си Жеан. — Доста има да почакаш за едно екю!
— Други смятали — продължи замислено архидяконът. — че е по-добре да се извърши същият опит с лъч от Сириус. Но получаването на един такъв съвсем чист лъч е много трудно поради едновременната радиация на другите звезди, чиито лъчи се смесват с неговите. Фламел смята, че е по-просто да се работи със земния огън. Фламел! Какво пророческо име! Feamma!149 Да, огънят. Това е всичко. Диамантът се крие във вьглена, а златото — в огъня. Но как да се извлече от него? Мажистри твърди, че съществуват женски имена, тъй нежно и загадъчно чаровни, че е достатъчно да се произнесат по време на опита… Да прочетем какво казва по този въпрос Ману: „Там, където жените са на почит, боговете са доволни; там, където жените са презрени, боговете не чуват молитвите. Устата на жената е вечно непорочна. Тя е текуща вода, слънчев лъч. Името на жената трябва да звучи приятно, нежно, неземно. Да завършва с дълги гласни, да прилича на благословия.“ Да, мъдрецът има право, вярно, Мария, София, Есмерал… Проклятие, все тази мисъл!
И той затвори буйно книгата.
После прокара ръка по челото си, сякаш за да отпъди натрапчивата мисъл. Взе от масата един гвоздей и едно чукче, чиято дръжка беше интересно изпъстрена с кабалистични знаци.
— От известно време всичките ми опити се провалят — промълви той с горчива усмивка. — Преследва ме една идея фикс, която опустошава мозъка ми и го гори като нажежено желязо. Не можах да открия дори тайната на Касиодор, чиято лампа горяла без масло и без фитил. А това е толкова просто!
— Да има да вземаш! — измърмори Жеан.
— Една жалка мисъл — продължи свещеникът — е достатъчна, за да ни направи безпомощни и безразсъдни. О, колко би ми се подигравала Клод Лернел, която нито за миг не е могла да отклони Никола Фламел от неговите велики занимания. Възможно ли е? Аз държа в ръката си магическото чукче на Зекиеле. Всеки път, когато, усамотен в килията си, страшният равин удрял с чукчето си върху този гвоздей, осъденият от него враг, където и да се намирал, макар й на две хиляди левги от него, потъвал цял лакът навътре в земята и тя го разкъсвала. Самият френски крал само защото, без да иска, се блъснал една вечер във вратата на вълшебника, потънал до колене в парижкия паваж. Това е станало преди не повече от три века. Е добре. Аз притежавам чука и гвоздея, но в моите ръце те са толкова страшни, колкото дървен чук в ръцете на ковач! Липсва ми вълшебната дума, която Зекиеле произнасял, удряйки върху гвоздея.
„Дребна работа“ — помисли си Жеан.
— Хайде да се опитам пак — поде живо архидяконът. — Ако успея, ще видя синя искра върху главичката на гвоздея. Емен-етан! Емен-етан! Не е това. Сижеани! Сижеани! Нека този гвоздей отвори гроба на човека, който се нарича Феб!… Проклятие! Все същата, вечно същата мисъл!
И той запрати гневно чука. После така тежко се отпусна върху креслото и върху масата, че Жеан не можеше да го види зад облегалото. Известно време виждаше само конвулсивно сгърчения му юмрук върху една книга. Изведнъж отец Клод стана, взе един пергел и издълба върху стената с главни букви следната гръцка дума:
ΆΝΑΓΚΗ
„Брат ми е полудял — каза си Жеан. — По-просто щеше да бъде да напише Fatum. Не всички са длъжни да знаят гръцки.“
Архидяконът седна отново в креслото си и подпря на дланите си натежалото си и пламтящо чело, като че ли беше болен.
Студентът гледаше изненадан брат си. Той, който разкриваше свободно душата си и съблюдаваше само един-единствен закон — природните си влечения, позволявайки на страстите си да се стичат по естествения им наклон, той, у когото изворът на силните чувства беше вечно пресъхнал, защото всеки ден водите му изтичаха щедро по нови вади, не знаеше с каква ярост бушува и клокочи морето на човешките страсти, когато няма никакъв излаз, не можеше да си представи как то се препълва, надига, прелива, как дълбае сърцето, как се разразява в скрити стонове и безмълвни гърчове, преди да пробие дигите и да залее бреговете си. Суровата и ледена броня на Клод Фроло, хладно строгата му и недосегаемо добродетелна външност винаги бяха мамили Жеан. Веселият учещ никога не се бе замислял колко кипяща, бушуваща и дълбока лава се крие под заснеженото чело на Етна.
149
Пламък (лат.). — Б. пр.