Парижката Света Богородица

Той спря един клисар, който излизаше от манастира.

— Къде е господин жозаският архидякон?

— Мисля, че е в своята килийка в кулата — отвърна клисарят, — и не ви съветвам да го безпокоите, освен ако идвате от името на папата или краля.

— По дяволите! Ето прекрасен случай да видя прословутата килия с магиите!

Жеан плесна радостно с ръце.

Това съображение го накара да се реши. Той се вмъкна смело през малката тъмна вратичка и се заизкачва по витлообразната стълба на свети Жил, която води към горните етажи на кулата. „Кълна се в пресветата Дева! — казваше си той, качвайки се. — Най-сетне ще я видя! Тази килия, която брат ми крие като срамните части на тялото си, трябва да е много интересна. Казват, че палел адски огън и варял над него своя философски камък. Бога ми! Пет пари не давам аз за неговия философски камък и бих предпочел да намеря на печката му омлет от великденски яйца със сланина, отколкото най-големия философски камък на света!“

Като стигна до галерията с колонките, той си отдъхна за миг и изпсува безконечната стълба, като призова върху нея милиони коли дяволи, после пак се заизкачва по тесния вход на северната кула, днес забранен за посетители. Малко след като отмина клетката на камбаните, той стигна до тясна площадка, образувана от една странична ниша. Под свода се виждаше ниска островърха врата. Една бойница, пробита в отсрещната стена на стълбата, му даде възможност да разгледа огромната ключалка и тежката желязна обкова. Хората, които биха се интересували да видят днес тази врата, ще я разпознаят по издълбания с бели букви надпис в тъмната стена: Обожавам Корали. 1823 година. Подписал Южен. Думата подписал също фигурира в текста.

— Уф! — въздъхна студентът. — Навярно е тук.

Ключът беше в ключалката. Жеан стоеше до вратата. Той я бутна лекичко и пъхна глава в отвора.

Навярно читателят е прелиствал великолепните репродукции на Рембранд, този Шекспир на живописта. Между забележителните му гравюри има по специално един офорт, който представлява, както се предполага, доктор Фауст и който човек не може да съзерцава, без да изпадне в захлас. Мрачна килия. В средата — маса, отрупана с отвратителни предмети — черепи глобуси, реторти, компаси, пергаменти, покрити с йероглифи. Пред масата, — докторът, загърнат в широката си мантия, с нахлупена до вежди кожена шапка. Вижда се само горната част на тялото му. Той се е приповдигнал от огромното си кресло, опрял юмруци на масата, и наблюдава с любопитство и ужас големия светъл кръг от магически букви, който блести като слънчев спектър върху стената в дъното на тъмната стая. Това кабалистическо слънце сякаш трепти пред погледа и изпълва бледата килия с тайнствения си блясък. Зловещо и възхитително!

Когато Жеан се осмели да надзърне през открехнатата врата, той видя нещо подобно на килията на доктор Фауст. Също такова мрачно и едва осветено скривалище. Голямо кресло и голяма маса, пергели, реторти, закачени на тавана животински скелети, глобус, търкалящ се на пода, конски черепи и стъкленици, в които проблясваха златни пластинки, мъртвешки черепи, поставени върху пергаментова хартия, изпъстрена с геометрични фигури и странни букви, големи свитъци ръкописи, струпани небрежно, без капка жал за препънатите им чупливи ъгли, с една дума, цялата смет на науката. Прах и паяжини царяха над тази бъркотия. Липсваха-само кръгът със сияйни букви и възторженият доктор, съзерцаващ лъчезарното видение, както орелът се любува на слънцето.