Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Няма да го докосна, уверявам ви — каза Шармолю, без да разбира каквото ида било. — Но пуснете ме, учителю, моля ви се! Ръката ви е като клещи.
Архидяконът не го чуваше.
— О, безумецо! — продължи той, без да сваля очи от прозорчето. — Дори ако разкъсаш тази страшна мрежа с жалките си крила, нима вярваш, че ще можеш да стигнеш светлината? Уви! Как ще прекосиш стъклото, което е отвъд нея, как ще прекосиш тази призрачна пречка, тази кристална стена, по-твърда от пиринч, тази преграда, която отделя всички философии от истината? О, суета на науката! Колко мъдреци летят отдалеч, за да разбият челата си в нея! Колко системи се сблъскват една връз друга и бръмчат пред това всевечно стъкло!
Той млъкна. Последните мисли, които неусетно го отвлякоха от него самия и го обърнаха към науката, му подействуваха сякаш успокоително. Жак Шармолю го върна към действителността със следния въпрос:
— И така, учителю, кога ще дойдете да ми помогнете да добия злато? Нямам търпение вече.
Архидяконът поклати глава с горчива усмивка.
— Метр Жак, четете Мишел Пселюс, „Dialogus de epergia et operatione daemonum“157 Това, което правим, не е съвсем невинно.
— По-тихо, учителю, и аз се страхувам, че е така. Но няма как, необходима е и малко херметика, когато си само кралски прокурор в духовен съд и получаваш едва тридесет турецки екю годишно. Само че да говорим по-тихо.
В този момент откъм пещта се чу шум от дъвчене, който неспокойното ухо на Шармолю долови тутакси.
— Какво е това? — попита той.
Беше студентът. Отегчен и изтръпнал в скривалището си, той бе успял да открие една суха кора и парче мухлясало сирене и започна да яде, без много да му мисли, за разтуха и от глад. Той беше много гладен и шумното му дъвчене и апетитно мляскане разтревожи прокурора.
— Моята котка — каза живо архидяконът. — Навярно се гощава с някоя мишка.
Това обяснение задоволи Шармолю.
— Правилно, учителю — каза той с почтителна усмивка, — всички големи философи са имали по някое любимо животно. Знаете какво е казал Сервиус: „Nulus enim locus sine genio est“.158
Междувременно Клод, който се опасяваше от някоя нова лудория на Жеан, припомни на достопочтения си ученик, че трябва да разгледат заедно няколко фигури от портала, и двамата излязоха от килията за голямо облекчение на хлапака, който беше започнал да се безпокои сериозно да не би брадата му да се отпечати на коляното му.
VI. ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА СЕДЕМ ПРОКЛЯТИЯ, ПРОИЗНЕСЕНИ НА ОТКРИТО
— Те Deum laudamus!159 — възкликна метр Жеан, измъквайки се от скривалището си. — Ето че двете кукумявки си отидоха. Ох! Ох! Хакс! Пакс! Макс! Бълхите! Бесните кучета! Дяволът! До гуша ми дойдоха с разговора си! Главата ми кънти като камбанария! И отгоре на всичко това мухлясало сирене! Хайде! Да слизаме! Да вземем кесията на баткото и да обърнем в бутилки всички тия монети!
Той хвърли умилен и възхитен поглед към вътрешността на ценната кесия, пооправи дрехите си, изтри обувките си, изтупа подплатените си ръкави, посивели от прах, засвири с уста, завъртя се на петите си, огледа се дали не може да задигне нещо друго от килията, избра от печката няколко стъклени муски, за да ги предложи като украшения на Изабо Тиери, отвори вратата, оставена незаключена от архидякона — последна благосклонност от страна на големия брат, — и заслиза по витата стълба, подскачайки като врабче, след като остави на свой ред вратата отворена — последна проклетия от негова страна.
В мрака на спиралната стълба той се размина с нещо, което му направи път, ръмжейки. Предположи, че е Квазимодо, и му стана толкова смешно, че се превиваше от смях, докато слизаше надолу по стъпалата. Дори като излезе на площада, продължаваше да се смее.
Щом почувствува твърда земя под себе си, той тропна с крак и извика:
— О, славен и почтен парижки паваж! Проклета стълба, по която биха се задъхали дори ангелите, изкачващи стълбата на Яков! Имах ли ум, като се пъхнах в този каменен свредел, забит в небето, за да ям мухлясало сирене и да гледам парижките камбанарии през таванското прозорче!
157
„Диалог върху силата и дейността на духовете“ (лат.). — Б. пр.
158
Защото няма място, което да няма свой дух (лат.). — Б пр.
159
Бъди благословен, господи (лат.). — Б пр.