Парижката Света Богородица

— Жеан, всеки ден слушам оплаквания от вас. Какъв е този побой, в който сте контузили с тояги младия виконт Албер дьо Рамоншан?

— О! — отвърна Жеан. — Дребна работа! Един проклет паж, който се забавляваше да пръска е кал учениците, като подкарваше в галоп коня си точно през локвите.

— Ами кой е този Майе Фаржел, чиято роба сте разкъсали? В молбата е казано: „Tunicam dechiraverunt“.

— Е, чудо голямо! Проста пелерина на учещ от Монте-по! Нищо повече!

— В оплакването се говори за tunicam, a не за cappettam. Знаете ли латински?

Жеан не отговори.

— Да — продължи свещеникът, поклащайки глава, — ето как изучават днес науките и литературата. Едва разбират латински, нямат понятие от сирийски и толкова мразят гръцки, че дори и най-образованите не се свенят да прескочат някоя гръцка дума, без да я прочетат казвайки: „Graecum est non legitur.“150

Младежът вдигна дръзко поглед.

— Господин братко, приятно ли ще ви бъде, да прочета на хубав френски език тази гръцка дума, която е написана на стената?

— Коя дума!

— ΆΝΑΓΚΗ.

Лека руменина обагри жълтите страни на архидякона, като клъбце дим над вулкан, единствен външен признак за сътресенията в недрата на земята. Младежът почти не я забеляза.

— Добре, Жеан — смотолеви с усилие по-големият брат, — какво означава тази дума?

— СЪДБА.

Клод побледня отново, а ученикът продължи безгрижно:

— А пък онази дума отгоре, издълбана от същата ръка, Αναγχέια, означава порочност. Виждате, че не съм съвсем бос по гръцки.

Архидяконът не отвърна нищо. Този урок по гръцки го накара да се замисли. Малкият Жеан, който беше лукав като всяко разглезено дете, прецени, че моментът е много удобен, за да пусне в ход молбата си. Той започна с нежен глас:

— Добри ми братко, нима толкова малко ме обичате, че ми се сърдите за няколко плесници и юмруци, които съм раздал в честен бой на разни хлапетии и дребосъци quibusdam mormosetis? Виждате, братко Клод, че владея донякъде и латински.

Но цялото това гальовно лицемерие съвсем не оказа върху големия брат обичайното въздействие. Церберът не се помами по медената питка. Челото на архидякона си остана намръщено.

— Какво целиш с този разговор? — попита го сухо той.

— Е добре, ще ви кажа, какво пък! — отвърна храбро Жеан. — Имам нужда от пари.

При това безочливо признание лицето на архидякона придоби наставническо, бащинско изражение.

— Нали знаете, господин Жеан, че нашето имение Тиршап ни донася едва тридесет и девет ливри, единадесет су и шест парижки дьоние, като се съберат и арендата, и доходи от двадесетте и една къщи. Това наистина е много повече, отколкото по времето на братята Пакле, но все пак не е кой знае колко.