Парижката Света Богородица

— Гръм и мълния! — отвърна капитанът.

— Гръм и мълния да отнесат самия вас! — каза Жеан. — Кажете обаче, любезни капитане, на какво се дължи този ваш изблик на красноречие?

— Прощавайте, драги ми Жеан — извика Феб и му стисна ръка. — Нали знаете, засили ли се кон, не може да спре внезапно. Така и аз се бях засилил да проклинам. Излизам от дома на тия превземуши, а всеки път, когато се разделям с тях, устата ми е пълна с ругатни. Трябва да ги изхрача, иначе ще се задуша! Гръм и мълния!

— Искате ли да пийнем нещо? — попита студентът. Това предложение успокои капитана.

— С удоволствие, само че нямам пари.

— А пък аз имам!

— Така ли? Не може да бъде!

Жеан показа с царствена непринуденост кесията си на капитана. В това време архидяконът остави слисания Шармолю и се приближи до тях, спря се на няколко крачки и ги загледа, без да привлече вниманието им, защото те бяха твърде погълнати в съзерцание на кесията.

— Кесия във вашия джоб. Жеан! — възкликна Феб. — Та това е все едно луна във ведро с вода! Виждаш я, а всъщност я няма. Само голо отражение. Бога ми! Обзалагам се, че кесията ви е пълна с камъни!

— Сега ще видите с какви камъни тъпча кесията си — отвърна хладно Жеан. И без да каже нито дума повече, с изражение на римлянин, който спасява отечеството, той изпразни кесията върху един камък.

— Справедливи боже! — измърмори Феб. — Тарги, големи и малки бели пари, туренки, парижки дьоние, истински лиари с гравиран орел! Невероятно!

Жеан стоеше горд и невъзмутим. Няколко лиара се бяха изтърколили в калта. Капитанът в опиянението си се наведе да ги събере.

— Зарежи ги, капитан Феб дьо Шатопер! — спря го Жеан. Феб преброи парите и се обърна тържествено към Жеан: — Знаете ли, че тук има двадесет и три парижки су? Кого обрахте тази нощ на улица „Куп Гьол“161?

Жеан отметна назад русата си къдрокоса глава и каза, присвил презрително очи:

— Че защо имам полуумен брат архидякон!

— Мътната да го завлече! — възкликна Феб. — Какъв достоен човек!

— Да идем да се почерпим! — предложи Жеан.

— Къде ще отидем? — попита Феб. — В „Евината ябълка“?

— А, не капитане. Да идем в „Свещен завет“. На фирмата е изобразена ръка, която държи свещ на завет… Ребус. Страшно ги обичам.

— По дяволите ребусите, Жеан! Виното в „Евината ябълка“ е по-хубаво. И освен това до вратата се вие на слънце една лозница, която ме развеселява, когато пия.

— Добре, нека бъде Ева с ябълката й — каза студентът и хвана Феб под ръка. — Добре, че се сетих, капитане, преди малко споменахте улица „Куп Гьол“. Просташки се изразихте. Не сме вече такива варвари. Сега тази улича се казва „Куп Горж“162.

Двамата приятели се запътиха към „Евината ябълка“. Излишно е да ви казвам, че те прибраха най-напред парите и че архидяконът тръгна след тях.

Архидяконът вървеше подире им мрачен и разсеян. Дали това беше същият Феб, чието прокълнато име не му даваше мира след срещата му с Гренгоар? Той не знаеше, но този мъж тук беше Феб и това магическо име беше достатъчно, за да го накара да върви с котешки стъпки подир двамата безгрижни другари, вслушвайки се в думите им и наблюдавайки с напрегната тревога и най-малките им движения. Впрочем съвсем не беше трудно да се чуят всичките им приказки, защото те разговаряха високо и пет пари не даваха, че минувачите ще научат тайните им. Говореха за дуели, леки жени, вино, лудории.