Парижката Света Богородица

По стените, според обичая на херметиците, бяха също написани множество девизи. Едни с мастило, други издълбани с металическо острие. Готически, еврейски, гръцки и римски букви бяха размесени безразборно, надписите се застъпваха наслуки, като по-пресните заличаваха по-предишните, преплитаха се едни други като вейки на храсти, като копия по време на схватка. Тук действително се сблъскваха доста безредно всички философии, всички блянове, всички човешки мъдрости. Тук-таме някоя мисъл се открояваше като знаме сред копия. В повечето случаи това бяха кратки латински или гръцки девизи, лаконични и изразителни, много разпространени в средните векове: „Unde? Inde?“141 „Homo homini mosetrum“142 „Astra, castra, nomen, numen“143, „Μέγα βιβλίου μέγα κακόν“144 „Sapere aude“145, „Flat ubi vut“146 и пр. Понякога се виждаше само една дума, лишена привидно от какъвто и да било смисъл — Άναγκοφαγία147, която включваше може би горчив намек за монашеския режим. Понякога пък проста максима от духовната дисциплина, изложена в хекзаметър: „Coelestem dominum, terrestrem dicito domnum“148. На места се срещаха и драскулки на еврейски, но Жеан, не особено силен дори по гръцки, не разбираше нищо. Всичко това бе примесено със звезди, с фигури на хора и животни и взаимно пресичащи се триъгълници, които немалко допринасяха за приликата на тази изподраскана стена с лист хартия, върху който маймуна е шарила с натопено в мастило перо.

Общият вид на стаичката впрочем оставяше впечатление на изоставеност и занемареност. По лошото състояние на съдовете можеше да се предположи, че собственикът им отдавна се е откъснал от тия опити заради други занимания. А междувременно, наведен над обширния ръкопис, украсен със странни рисунки, собственикът, като че ли се тормозеше от някаква мисъл, коя го натрапчиво прекъсваше разсъжденията му. Така поне заключи Жеан, чувайки от време на време замислените му възклицания на непоправим мечтател, кой го бълнува гласно.

— Да, Ману твърди това, а и Зороастър е учел същото: че Слънцето се ражда от огъня, а Луната — от Слънцето. Огънят е душата на вселената. Неговите безкрайни атоми се изливат и струят безспирно над света на безконечни потоци. В пресечните точки на тези потоци в небето избликва светлина. В пресечните им точки на Земята се образува злато. Светлината и златото са едно и също нещо. Огън в конкретно състояние. Разликата от видимо до осезаемо, от течно състояние до твърдо, на едно и също вещество е все едно водна пара и лед, нищо повече. Това не са мечти, това е основният закон на природата. Но как да се направи достояние на науката тайната на този основен закон? Как? Нима светлината, която залива ръката ми, е злато? Нима тези същите атоми, разширени по силата на друг закон, трябва само да се свият по силата на друг закон! Как може да се постигне това? Някои смятат, че трябва да заровят слънчевия лъч в земята. Авероес, да, Авероес е заровил един слънчев лъч в светилището на корона под първата колона отляво на голямата джамия в Кордова. Но едва след осем хиляди години ще може да се отвори скривалището и да се провери дали опитът е бил успешен.