През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Кадир бей ни отведе в една стая. В средата й беше поставена софра, около която бяха подредени пет възглавници. След като ни остави, се появи една жена, следвана от няколко слугини. Те носеха предястие, предвидено в случай, че сме много гладни. Състоеше се от ярешко, първо пържено и после печено в сметана. Към него имаше сушено грозде, черници и салата от листа на растение, което не познавах. Приличаше на коприва.
— Добре сте ми дошли! — поздрави жената. — Как се чувстваше баща ми, старейшината на Спиндури, когато тръгвахте насам?
— Той е добре, а и другите Аллах е дарил със здраве — отговорих аз.
— Вземете и хапнете, а после имайте добрината да ми разкажете за домашните. Мина много време, а нищо не съм чувала за тях.
Изпълних желанието й, разказах толкова подробно, колкото бе възможно. Тя беше щастлива, че разговаря с мен за родното си място, и дори нареди да доведат Доян от обора, за да го нахрани с остатъците от ярето.
Когато повече не се нуждаехме от грижите й, жената ни остави и ние се разположихме на възглавниците, които опряхме колкото се може по-удобно на стената. Нашето блажено спокойствие бе нарушено от неочакваната поява на един мъж. Това беше раненият кръвен отмъстител. Ръката му беше превързана с парче плат.
— Какво искаш? — го попитах.
— Бакшиш, ефенди!
— Бакшиш за какво?
— За да не те убия.
— Виждам, че треската ти още не е минала. Ако някой от нас двамата заслужава бакшиш, това съм аз. Аз не само обещах, но и запазих живота ти, когато кучето ми бе впило зъбите си в теб. Какво обаче направи ти? Стреля и искаше да ме намушкаш. А отгоре на всичко говориш за бакшиш. Махни се веднага, за да не те застигнат подигравките ни!
— Ходих, не за това, че стрелях и исках да те наръгам, е бакшишът, а за това, че приех да се плати кръвнината.
— Кръвнината? От кого?
— От бея. Той я плати.
— Колко ти даде?
— Един кон, една кремъклийка и петдесет овце.
— Значи много по-малко, отколкото искаше от мен.
— Той е мой предводител и трябваше да му се подчиня. Но именно защото е толкова малко, искам да ми дадеш и бакшиш.
— Ако бях някой свободен, храбър кюрд, не бих просил бакшиш! Засрами се и се махай! Няма да получиш нищо.
— И нашият малкоегунд ли няма да получи нищо?
— Той ли ти нареди да ме питаш?
— Да.
— Тогава му кажи, че и той няма да получи никакъв бакшиш. Впрочем аз пощадих живота на сина му и това е повече и от най-големия подарък.
Кюрдът си тръгна. Той бе получил кръвния данък, но лицето му подсказваше, че трябва да се пазя от него, ако отново го срещна някъде.
— Какво искаше този човек? — попита Линдси.
— Кадир бей му е платил вместо нас кръвния данък и…
— Как? Беят?
— От гостоприемство!
— Благородно! Много благородно! Йес! Колко?
— Един кон, една кремъклийка и петдесет овце.
— Колко прави това в пари?
— Не повече от пет фунта, или сто марки.
— Ще му ги дадем.
— Това много би го обидило, сър Дейвид. Трябва да помислим какъв равностоен подарък можем да му предложим.
— Добре! Хубаво! Какво даваме?
— Ще помислим по-нататък.
Когато беят привърши служебните си задължения, дойде, за да ни заведе в двора, където щяхме да се нахраним. Бяха поканени около четиридесет души. Освен тях според обичая на ориенталците дойдоха и много други, които не бяха канени.
Към края на яденето се установи, че храната няма да стигне. На натрапилите се гости дадоха жива овца, с която веднага се заловиха. Един направи дупка в земята, друг донесе дърва и камъни за огъня. Върху трети падна изборът да я заколи — той й преряза гърлото и я окачи със завързани предни крака на гвоздея на една греда. Вътрешностите не бяха извадени. Кюрдът напълни устата си с вода, долепи устни до задницата на животното и издуха водата вътре. Той продължи това странно занимание дотогава, докато вътрешностите не бяха напълно промити и очистени. После нарязаха дреболиите на толкова парчета, колкото бяха мъжете. По същия начин беше нарязано и месото на овцата. Всеки от тях уви в своето парче черво дреболиите и месото и ги сложи в обградената с камъни дупка, където стъкмиха огън. Не след дълго огънят бе угасен и полуопечените парчета месо отидоха «по предназначение» между зъбите на кюрдите.
След яденето Кадир бей ми показа своя обор. Там имаше над двайсет коня, но между тях само един бял, който заслужаваше внимание. После следваха бойни танци и игри, съпровождани от тамбура с две струни. Накрая някакъв мъж разказа приказки и различни истории — за умиращата жаба, за вълка пастир, за стария лъв и за лисицата и козата.