Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Обиколих всички стени, дръпнах и решетката. Безрезултатно.
— Може пък при Наив да се получи? — предложих аз, приближавайки се пак до прозореца. — Може и той като мен да не е прикован към стената?
— Аха. Само да успееш да го събудиш — отвърна Чез. — Сякаш не знаеш, че Наив единствено с топ можеш да го събудиш.
— Наив! — извиках с всички сили, вече не се криех особено от нашите похитители.
Щом досега не реагираха на нашето бърборене и смях, нямаше много смисъл точно сега да се крия. Впрочем да се крия, седейки в килия, си беше занимание със съмнителна логика.
— Наив! — извикаха след мен Чез и Алиса.
Разбира се, нашият новоизпечен вампир спеше като труп. Може да са му дали нещо, а може и сам да е задрямал. Във всеки случай резултатът беше един и същ — няма смисъл да разчитаме на него.
— Как мислите, скоро ли ще се сетят за нас? — попита Алиса.
— За сещане вече са се сетили, но кой ще тръгне да ни търси в Прокълнатите земи? — запита Чез. — И още повече под тях. Разбира се, за нашия общ невероятно ценен приятел със сигурност ще организират експедиция, но едва ли ще има полза.
Прав беше. Харесва ли ни или не, сами ще трябва да се измъкваме от тук.
Ръката ми неволно поглади висящият на пояса череп, но не бързах да кажа на приятелите си за допуснатата от шатерци грешка. Ако нашите похитители не са толкова небрежни, можеха просто да ни подслушват, затова по-добре да не рискувам преждевременно.
— Имаме още един шанс — казах на приятелите си. — Дайте ми малко време.
— Имаш късмет, днес не бързам за никъде — демонстративно раздрънка вериги Чез. — Но виж, Наив много ще се разстрои, ако пропуснем вечерята.
Обстановката в килията беше повече от скромна. При липсата дори на намек за легло аз се отпуснах на каменния под и започнах да се настройвам за медитация. Макар и не веднага, но все пак успях да насоча енергия към очите си и да се възползвам от Истинското зрение. Това си беше успех, нали окръжаващите ме стени от непознат камък биха могли да поглъщат дори и нищожните количества енергия, необходими за това незначително заклинание. За да затвърдя неочаквания успех, аз създадох пред себе си хаотична структура и я напълних с енергия, но енергията веднага бе „изсмукана“ от стената.
„Какво пък, не е чудно, че кокаления ми вълк падна геройски още с влизането си в подземния тунел — помислих си аз. — Ех, бедни Велик. Прав беше Майстор Некор, когато ми забраняваше да се отнасям с него като с домашен любимец. Не трябваше да му давам име — много по-лесно щеше да е да загубя безименна купчина кости…“
Опитах се да се взема в ръце и продължих да разсъждавам: „Тъй като отвсякъде сме заобиколени с този камък, то за Занаята може да забравя. Да разчитам на артефакта също е глупаво, защото всички заклинания изчезват още преди да успеят да влязат в сила. А и как некромантията би могла да помогне на затворен в подземна килия човек? А може би някъде в подземията има древни гробници. Ако точно тук са идвали в древността старите вълци, за да умрат — също става, костите може да са се съхранили някъде в земята.“
Единствената мислена команда, която успях да дам на черепа, звучеше приблизително така: „Съживи тук каквото и да е“. Уви, с Истинското зрение не видях излизащи от артефакта заклинания, тоест тук нямаше нищо за съживяване.
Следващият и, според мен, последен шанс за спасение беше забранената магия, но съдейки по моя опит, тя отказваше да работи в Прокълнатите земи.
„Струва си все пак да опитам — реших аз. — Само че как да се заставя да заспя, когато изобщо не ми се спи?“
— Някакъв напредък? — попита нетърпеливият Чез.
— Не — неохотно отговорих аз. — И не се предвижда.
Малкото прозорче не позволяваше да огледаме добре в коридора, така че не знаехме колко са общо килиите и има ли наблюдатели или пазачи. Ако някой ни гледаше, ние нищо тайно не обсъждахме, затова бързо изхвърлих от главата си този въпрос като не толкова важен за дадения момент.
— Тихо всички — внезапно заповяда Алиса.
Ние послушно замряхме, не смеейки да издадем нито звук, и след известно време също чухме тихо тътрене на крака. Бавните стъпки приближаваха и скоро видях фигура в тъмно наметало, с качулка, смъкната да брадичката.
— Хей, дълго ли ще ни държите тук? — както винаги първи не издържа Чез.
Нашият тъмничар изобщо не реагира на виковете му. Минавайки по коридора, той надникна във всяко прозорче, за да се увери, че все още сме си на мястото и повече или по-малко сме живи. Странно, но когато се приближи към мен, аз така и не можах да видя лицето му.