Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Събудих се с адско главоболие. Впрочем не ме бяха ударили чак толкова силно, защото си спомнях всичко, предхождащо удара. Единственото, което не можех да разбера, беше къде се намирам сега. Тоест не съм тъп, ако се събудиш с главоболие в малка стая с микроскопичен прозорец, изводът е очевиден — затворническа килия. Но ми оставаше да разбера къде точно се намира това помещение и какво е станало с моите приятели.
След като внимателно се изправих на крака и опипах главата си, аз се убедих, че мозъкът ми все още е на мястото си и започнах да оглеждам мястото, където бях заключен. Първото нещо, което разбрах, беше, че съм под земята. Не беше трудно да се досетя, тъй като високо над главата ми висяха скални образувания, заплашващи да паднат при всяко невнимателно кихане. Моята догадка се потвърждаваше и от факта, че в помещението липсваха врати. Само малка дупка в стената на равнището на лицето, през която можеше да се види дълъг коридор с множество подобия на прозорци, приличащи на моя. И между другото, зад някои от тях се виждаха познати лица.
— Зак! — прошепна Алиса от съседния прозорец. — Как си, добре ли си?
„Ох, с нея всичко е наред“ — помислих с облекчение и веднага отговорих:
— Натъртен, но се чувствам добре. А къде са Наив и Чез?
— Тук съм — раздаде се в съседство гласът на Чез. — Бих казал цял и дори относително здрав. Вижте, тази килия е по-малка и от шкаф!
— И при мен е същото — каза Алиса. — А освен това съм прикована с вериги към стената.
Огледах се, но моята килия ми изглеждаше доста сносно и беше доста по-голяма от шкаф. Вериги също нямах.
— Аз също съм във вериги — продължи да се оплаква Чез. — И не мога да създавам заклинания, стените сякаш изсмукват енергията в себе си.
— Не сякаш, а наистина изсмукват — отговори вампирката. — Вече ви казах за това, още щом се спуснахме под земята. И Наив щеше да го потвърди, ако не спеше.
— Той спи?! — изумих се аз.
— Никога не бих сбъркала с чуждо хъркането на Наив, идващо от съседната килия. Ако млъкнете за малко, вие също ще го чуете.
Ние послушно замълчахме и това ми позволи да се съсредоточа малко и да помисля защо от нас четиримата само аз по някаква причина се оказах без завързани ръце и крака. Странно. Както и това, че от мен бяха взели всичко освен висящият на колана ми череп. А такава колоритна измишльотина трудно остава незабележима.
— Някой има ли идея как да се измъкнем от тук? — попита Алиса и макар гласът й да звучеше спокойно, почувствах, че е нервна.
— Мен сега повече ме вълнува въпросът къде са тоалетните — захили се Чез. — Не, сега нямам желание, но рано или късно…
Обичайната му реакция при стрес — да ръси глупави шеги. Какво пък, хубаво беше да знам, че не само аз се чувствах неприятно тук.
— Сега Наив ще се събуди и ще попита кога ще ни хранят — не се сдържах аз.
Моят нервен смях се оказа изненадващо заразителен и приятелите ми го подеха преди самият аз да успея да се успокоя. Ето това би изненадало нашите тъмничари, ако сега бяха дошли в подземието, за да ни видят или нахранят. Или да ни разпитват и подлагат на мъчения. От такива мисли веднага ми мина желанието да се смея.
— Трябва да се измъкнем от тук — повторих аз думите на Алиса. — Така че някой има ли идеи?
— Никакви — веднага откликна Чез. — Дори не знаем къде сме. До Шатер не биха могли да ни домъкнат за толкова кратко време, значи все още сме в Прокълнатите земи или по-точно — под тях.
— И ако са ни замъкнали много навътре в Прокълнатите земи, то можем да умрем още щом се измъкнем от тъмницата — продължих мисълта му аз. — Но нека да решаваме проблемите един по един, по реда на настъпването им. Между другото, аз не съм окован във вериги и килията ми е с напълно прилични размери.
— И тук дискриминация! — избухна Чез. — Защо все на теб дават по-хубавото!
— В дадения случай — защото нашите похитители не виждат в мен опасност — логично предположих аз. — Съмнителен комплимент, не мислиш ли? Ако не бяха заключили и вратите на затвора, щях да умра от срам.
— А ти там я провери вратата, че знае ли се — шеговито ме посъветва Алиса. — Между другото, нали можеш да използваш ключа от Великата библиотека!
— Може и да не виждаш, но тук изобщо няма врати. Плътна скала. Зазидали са ни, гадовете!
Странно, но въпреки цялата сериозност на ситуацията изобщо не успявахме да се концентрираме. Или просто се опитвахме да се скрием от безизходицата — лично на мен никакви свестни идеи не ми хрумваха.