Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Той нещо общо с парфюми ли има, скъпи?
Уилям се подсмива.
— И така може да се каже.
После забива лъжицата дълбоко в сливовия пудинг и пояснява:
— Не, скъпа. Той е артист.
— Трябва ли да го познавам?
— Много се съмнявам. Явява се на сцената на мюзикхол „Лъмли“.
— О, разбирам.
Би трябвало с това разговорът да приключи, но Агнес е разяждана от съзнанието, че не е в крак с новостите. След минута добавя:
— „Лъмли“ си е същият като преди, нали?
— Какво имаш предвид, скъпа?
— Искам да кажа, заведението не се е… издигнало по някакъв начин?
— Да се е издигнало ли?
— Да е станало по-модно… на по-високо ниво… — думата „класа“ й убягва.
— Не, струва ми се, не. Предполагам, че ще бъда заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени.
— Е, ако това ти харесва… — отвръща Агнес и прави гримаса. — Приготвеният с лой пудинг е прекалено тежък за стомаха й, от желирания деликатес вече започва да я наболява жлъчката, но на едно малко парче от обедния сладкиш не може да се устои.
— Човек не може да живее само с висока култура — заявява мъдро Уилям.
Агнес дъвче сладкиша си. Той също се оказва по-тежък, отколкото е очаквала, а освен това тя не може да пропъди дразнещото съмнение, че може да пропусне нещо.
— Ако ти… — Агнес се колебае. — Ако срещнеш някого там… в „Лъмли“… имам предвид някоя важна личност, с когото е възможно да се запозная през сезона… Ще ми кажеш, нали?
— Разбира се, скъпа — той повдига парче от сладкиша към носа си и започва да души. — Касис, стафиди, портокалови корички, киснати в шери. Бадеми. Ким. Мускатово орехче… Ванилия — и се ухилва, сякаш очаква аплодисменти.
Агнес се усмихва вяло.
На по-малко от половин миля от дома на Ракъмови, госпожа Емелин Фокс, облечена за излизане, но все още в кухнята си, кашля в една гоена кърпичка. Днес времето не й понася; в атмосферата има нещо потискащо, което й докарва главоболия, а и гърдите я стягат. Но ще трябва да се постарае да се оправи до утре, за да не пропусне редовните обиколки на Дружеството за спасение.
Обмисля дали да не прескочи до дома на баща си, за да му войска някакво лекарство, но решава, че това само би го разтревожило. Освен това, кой знае какви спешни случаи трябва да обслужва, понесъл своята чанта с медикаменти и инструменти? Защото бащата на Емелин е доктор Джеймс Кърлоу, а той е много зает човек.
Вместо това тя взема едно прахче за храносмилане и отпива глътка какао, за да си оправи вкуса. Освен че убива вкуса на лекарството, какаото я сгрява — не само студените й ръце, в които държи чашата или скрития в корема чувствителен стомах, но и цялото й тяло. Всъщност внезапно й става прекалено топло; избилата по челото й пот щипе кожата й, чувства ръцете си спарени в тесните ръкави. Излиза припряно през кухненската врата в градината.
Къщата й е по-голяма от къщата на Хенри, градината също, макар да е по-занемарена от времената на разцвет, когато съпругът й по цял ден си намираше работа в нея. Бъртрам имаше ексцентрични вкусове и непрекъснато се опитваше да отглежда някакви екзотични зеленчуци за готвене, които връчваше на готвачката (в онези, дни разполагаха с готвачка). В градината все още растеше „черен корен“, полузадушен от бурени, имаше и няколко оцелели корена „козя брада“. Татко пращаше от време на време собствения си градинар, за да окоси най-избуялите бурени и да почисти павираната алея, за да има откъде да минава Емелин, но бурените вилнеят цяло лято, а през зимата само дебнат притихнали. Сега отново се връщат към живот с пищната си зеленина, а голямото, подобно на ковчег ограждение, в което Бърти отглеждаше чудовищно едра целина (как наричаше това растение — артишок?) — е затлачено от посивяла, изтощена пръст.
Бърти винаги се отнасяше с безразличие към всичко трайно и устойчиво — вълнуваше го само сензационното и преходното. Но беше добър човек все пак. Домът, в който живяха двамата, бе прекалено голям за нея сега, когато остана сама, но тя продължава да живее тук заради него — в негова памет. Той извърши толкова малко неща, достойни да бъдат запомнени, и никога не сподели някоя своя по-дълбока мисъл (ако изобщо е имал такива); за нея най-добрият начин да си припомня брака им беше да остане да живее в общия им дом.
Сега Емелин стои в градината с чашата какао в ръце, ветрецът охлажда трескавото й чело. Скоро ще се почувства по-добре. Не е болна. Трябваше снощи да отвори прозорците, да проветри къщата след неестествено горещия за сезона ден. Сама си докара това главоболие.