Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Е, голяма работа — каза Луис небрежно, все едно това въобще не го впечатляваше.
— В моята страна Кеш е в сърцето на империята — обади се Шо Пи. — Аз съм исаланец, но ние сме под управлението на Велики Кеш. Легионерите са сърцето на армията. Как един легионер се е озовал толкова далече?
— Късмет — повдигна рамене Натомби.
— Това не е много добро обяснение — засмя се Биго.
— Охранявахме един човек — много известна личност, благородник. Пътувахме към Дърбин. И там изпаднах в немилост.
— Жени, комар или какво? — попита Биго, очевидно заинтересуван. Натомби беше нещо като загадка за тях, макар да споделяха палатката си с него повече от седмица, след като Били загина.
— Допуснах охраняваният да умре от ръцете на убиец. Бях разжалван и избягах.
— Допуснал си да умре? — попита Ру. — Беше ли на пост?
— Бях капитан на Легиона.
— А аз — кралицата на Летния празник — изсмя се Биго.
— Истина е. Но сега съм като вас — престъпник, живеещ времето, подарено му от друг. Моят живот свърши и сега живея чужд живот.
— Това не ни прави особено ценни — отбеляза Биго.
— Как беше в Легиона? — попита Ру.
— Знаеш — усмихна се Натомби. — Нали и ти живееш като легионер.
— Какво искаш да кажеш? — Ру изглеждаше притеснен.
— Това е типичен легионерски лагер — отвърна Натомби.
— Вярно е — съгласи се Шо Пи. — Поделенията, походите, ученията — всичко е като в Легиона.
— Калис, нашият капитан, е много умен човек — каза Натомби. — Учи ни да оцеляваме, защото, мъжки казано, няма армия на тоя свят, която може да се изправи срещу Легиона от Оверн и да оцелее. Нито една от армиите тук не се е изправяла срещу Легиона на Кеш. Когато се сблъскаш с някого, хубаво е да го биеш с тактика, която не е срещал. Това значително увеличава шанса да останеш жив.
Луис, който си почистваше ноктите с върха на камата си, я изправи на върха на един от пръстите си, после я пусна надолу, сграбчи я за дръжката и я заби в прахта. Втренчи се в нея, докато още трептеше от удара, и каза:
— Точно това е въпросът, нали, приятели? Оцеляването.
15.
Селището
Наблюдателят извика.
— Конници!
Ерик и другарите му оставиха заниманията си и измъкнаха оръжията си. Откакто бе пристигнал миналата седмица, Праджи беше предупредил Калис, че отряди бягащи след разгрома на Хайпур може да се насочат на юг. Вече на два пъти бяха минавали групи войници, но заобикаляха селото, щом забелязваха укрепленията, които Калис бе наредил да изградят със съгласието на селяните.
Ерик не бе сигурен дали капитанът наистина смята да защитава селището, или просто се стреми да обучи хората си при различни бойни ситуации. Там, където преди имаше обикновено селце, сега се издигаше внушително укрепление. Около селището бе изкопан ров, като изкопаната земя бе послужила за основа на укрепленията. Поставени бяха две порти с железни пръти, една от северната и една от южната страна на селото, всяка окачена на дебели дъбови греди. Ерик лично бе наблюдавал изковаването на скобите, пантите и другите железни части за портите.
Селската ковачница беше запусната преди години, когато последният ковач бе починал, но старата наковалня все още беше на мястото си. Нямаше пълен комплект ковашки сечива и Ерик трябваше да се справя с тези, които бяха останали, за да подковава конете. Ако имаше достатъчно време, с тези сечива можеше да си направи и други и да се опита да възстанови ковачницата. Всеки път, когато погледнеше портите, изпитваше чувство на гордост — необходима беше доста сериозна обсадна машина, за да ги събори. Той дори смяташе, че евентуалните нападатели по-скоро ще се опитат да пробият стената от греди или може би да я запалят, отколкото да атакуват някоя врата под обстрела на защитниците върху стените.
Той стисна щита си и погледна Калис и следващите го плътно Фостър и дьо Лунвил, които слизаха от наблюдателната кула, построена в центъра на селото. Кулата, издигната върху огромна купчина пръст, им даваше възможност да оглеждат местността на голямо разстояние и ги предпазваше от опасността някой по-голям боен отряд да се приближи незабелязано.
Ерик и Ру забързаха към определените им места, като всеки мълчаливо проверяваше дали оръжията му са наред. Ру носеше десетина тежки метални стрели и Ерик си помисли колко е заякнал приятелят му, откакто напуснаха Рейвънсбърг.
Сети се за майка си и за Розалин и му домъчня, но мисълта му бързо се върна към приближаващите се конници.