Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Често са нападани и са научили как да крият нещата си — отбеляза Биго.
— Имат вид на добри бойци, макар да са селяни — обади се Шо Пи.
— Мисля, че сме в красива, но доста сурова страна — каза Ерик.
Калис чакаше. Никой не знаеше какво чака. Селяните се отнасяха предпазливо към наемниците — пазаряха се с готовност, но не бяха радушни. В селището нямаше кръчма, но един от местните вдигна нещо като павилион и продаваше нелошо вино и бира. Фостър предупреди да не вижда пияни и заяви, че ще нашиба с камшик всеки, който не може да стане сутрин.
Всеки ден изучаваха нови умения и практикуваха нови хватки. След седмица един от стражите, поставен в северния край на селището, викна:
— Конници!
Фостър се развика и учебните мечове незабавно бяха заменени със стоманени. Онези, които бяха определени да стрелят с лъкове, на бегом се насочиха към позицията, от която можеха да контролират селището — с тях отиде и Фостър, — а дьо Лунвил и Калис заедно с останалата част от отряда заеха защитни позиции в северния край на селото.
— Бързо се приближават — каза Калис.
Няколко конници препускаха към селото. Когато се приближиха, всички видяха метала, проблясващ по тях.
— Не биха бързали толкова, ако не знаеха, че сме тук — отбеляза Биго.
— Погледнете селото — обади се Ру.
Ерик се обърна и с учудване забеляза, че селото отново е празно.
— Ама знаят как да се крият, нали?
Групата конници наближи съвсем и изведнъж Калис извика:
— Праджи!
Водачът на конниците вдигна ръка и зави към него. Хората му го последваха. И шестимата бяха наемници, или най-малкото облечени като такива, а човекът, който ги водеше… Ерик никога не бе виждал толкова грозен човек. Лицето му беше сякаш от грубо ощавена кожа, с огромен нос и рунтави вежди. Дългата му коса, почти побеляла, беше вързана на опашка.
Грозникът скочи от коня и се приближи към защитните позиции.
— Калис!
Капитанът пристъпи напред и двамата се прегърнаха, като се затупаха тежко по гърбовете. После мъжът каза:
— Не си се състарил и с един ден, по дяволите! Проклети дълговечни копелета — свивате всички хубави жени, после идвате отново и сваляте дъщерите им.
— Очаквах да те видя на мястото на срещата — каза Калис.
— Няма да има среща там — каза Праджи. — Хайпур е превзет.
— И аз така чух.
— Точно затова сме тук, а не вървим по бреговете на Змийската река.
Фостър кимна на Ерик и на другарите му да се погрижат за конете на новодошлите. Докато вземаха юздите, те успяха да ги огледат — бяха корави мъже, но адски уморени.
— Направо ни съсипаха — каза Праджи. — Излязох на разузнаване с малка група; приближихме се до обсадата, колкото е възможно по-близо, но зеленокожите имаха по-добри ездачи и ни подгониха яко. Даже нямах време да им кажа, че търсим работа. Няма преговори. Или си с тях, или те нападат. — Той посочи хората си. — Като ни притиснаха, бяхме принудени да се пръснем. Половината от момчетата побягнаха към джешанди с Вая. Смятахме, че ще се насочите натам, но предположих, че може да сте поели към Махарта, и реших да мина по този път. Надявах се да сте пратили съобщение къде се намирате. Дайте да пийна нещо — гърлото ми залепна от прахоляка, докато дойдем от Хайпур.
— Пийнете — каза Калис. — Ще поговорим по-късно.
Той заведе мъжете до павилиона и селяните постепенно започнаха да се появяват. Ерик и другите се заеха с конете. Бяха яздени безжалостно, дишаха тежко и бяха потънали в пот. Свалиха им седлата и почнаха да ги разхождат — трябваше да се поохладят преди да им дадат да пият или да се хранят, иначе щяха да им се подуят коремите.
После Ерик ги прегледа да провери дали някой не е окуцял. Прибра се в палатката си едва когато се увери, че всички коне са наред.
Другарите му се излежаваха. Той знаеше, че само след секунда може да последва нова команда, затова използва удобния момент и се отпусна на постелката си.
— Легионерите — каза Натомби — винаги използуват възможността за почивка, дори и само за минутка.
— Кои? — попита Луис.
— Вие им казвате воините-псета — каза кешиецът. — В стари времена са ги държали далеч от градовете, вързани като кучета, и са ги пускали само срещу враговете на империята.
Като Джедоу, така и Натомби си бръснеше главата и тъмната му кожа подчертаваше блестящо белите му зъби и живите му очи. Почти черните му ириси караха Ерик да си мисли за скрити тайни.
— Много подробности знаеш, май и ти си бил псе, така ли? — попита Биго насмешливо.
Всички се разсмяха.
— Не, глупаци, аз бях легионер — изсумтя Натомби и седна на постелката си. Главата му почти докосваше тавана на палатката. Той постави юмрук на гърдите си. — Служех в Девети легион, от низината Оверн.