Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Дионисий не преставаше да се възхищава на несломимата й воля — та нали която и да е друга жена отдавна би издъхнала сред несгодите, които ни заобикаляха. Котката на Арсиное, изпосталяла и с опърпана козина, също се появи на палубата и хората заговориха, че това е наистина свещено животно, щом беше оцеляло. Дори и аз бях принуден да призная, че котката действително ни беше донесла късмет.
Течението ни носеше все по-далече и по-далече и съгледвачите твърдяха, че чувстват дъх на земя. Когато наближи да се разсъмне, ние действително забелязахме ивица земя на хоризонта и видяхме в далечината да се издига планина. Дионисий извика от удивление и каза:
— В името на всички морски богове и дано те ми простят, че не ги назовавам, макар да ги помня отлично! Познавам тази планина и няма никакво съмнение, че тя изглежда именно така, както ми е била описана някога. Боговете навярно ни се присмиват, тъй като се върнахме почти там, откъдето тръгнахме. Тази планина се намира в Сицилия, брегът е северното крайбрежие на Ерикс, а оттатък планината се намира пристанът на град Панорм. — И добави: — Сега вече вярвам, че не ни е било писано да се доберем до Масилия, макар боговете да положиха много усилия, за да ме убедят в това. Жалко наистина, но няма какво да се прави, те са по-добри мореходци и от мен и можеха да ни заведат с много по-малко усилия до мечтаната Масилия, но явно не поискаха да го сторят… Нека оттук нататък ви води Дорией, щом такава е волята на безсмъртните. Аз съм готов да отстъпя.
Той изпрати хора да проверят дали Дорией е още жив и заповяда да бъде незабавно развързан. Всъщност ние с Микон отдавна бяхме прерязали въжетата, с които бяха стегнати китките и глезените му, тъй като той беше прекалено слаб и в толкова жалко състояние, че не можеше дори да скръцне със зъби.
В очакване на Дорией Дионисий реши да се пораздвижи и да оживи малко хората си. Той нареди на всички, които бяха все още в състояние да гребат, да седнат на веслата и да насочат кораба покрай бреговата ивица към другия край на планината, където беше пристанът на Панорм.
— Какво друго ни остава? — разсъждаваше той. — Нямаме нито храна, нито вода и корабът ни ще потъне, ако не бъде поправен основно.
Гребците се хванаха неохотно за веслата. Дорией още не беше се появил и Дионисий, който изпадна в лошо настроение, реши да закачи ризницата с главата на Горгона, която принадлежеше на Ларс Тулар, на носа на кораба, за да се замислят при вида й жителите на Панорм.
Най-накрая от отвора на палубата се появи главата на Дорией. Косата му беше мръсна и сплъстена, брадата му беше залепнала на шията, а лицето му бе осеяно с бръчки и се беше състарило сякаш с цели десет години. Той започна да се щура като сова на дневна светлина и закри очите си с длани. Но никой от нас не изпитваше желание да му се присмива. Дорией се изкачи без ничия помощ на палубата и не позволи на никого да го придържа. Дишаше шумно и мълчеше. Всичко това продължи толкова дълго, че всички някак ни достраша. Когато очите му привикнаха към светлината, той ни изгледа с пепелявосивия си поглед, видя и позна Дионисий, заскърца със зъби и произнесе доста неясно, че иска да му се донесат мечът и щитът.
Всички погледнаха въпросително към Дионисий, но той само вдигна рамене и не каза нищо. Аз донесох меча на Дорией и му казах, че щитът му беше изхвърлен в морето и беше принесен в жертва на боговете, за да избегнем корабокрушение. Той не се разсърди, като чу това, а кимна и отговори едва чуто, че тъкмо тази жертва навярно ни е спасила.
— Затова бъдете благодарни на щита ми, че все още сте живи, жалки фокейци — ръмжеше той с издевателски тон. — Аз самият нямам нищо против, че е попаднал в ръцете на Тетида, която е била винаги благосклонна към мен. Видях удивителни неща, докато бях в сандъка, но нямам намерение да ви ги разказвам.
Очите му бяха сиви като морска сол, когато се обърна към Дионисий и същевременно опипа с палец острието на меча си.
— А теб трябва да те убия — каза той. — Много ми се иска да го сторя, но виждам, че най-накрая си готов да отстъпиш и да признаеш правотата ми. Това, че се разкайваш, те спасява. Сега и аз мога да си призная, че в Ладе наистина бях ударен от весло по главата, а не от меч. — Той се засмя, бутна с лакът Дионисий и добави: — Съвсем не разбирам защо по-рано се срамувах да си призная. Едва неотдавна, беседвайки с Тетида, осъзнах, че нямам причини да се срамувам от каквото и да било в своя живот. Всичко, което ми се е случвало и има да ми се случва, е ръководено от безсмъртните. Ти също не можа да ме унизиш, като ме хвана в плен и ме държа затворен в сандък. Не ме унижи и когато постави грозния си крак на лицето ми. Ти си само оръдието, което ми помогна да осъзная божествения си произход. Самата Тетида избра времето за разговор с мен по време на бурята, за да не може никой да ни подслушва и никакви завистливи очи да попречат на беседата ни. Ти просто изпълни волята й. Ето защо, Дионисий, аз съм ти благодарен и нямам намерение да те убивам. — Изведнъж тропна с крак, изпъчи се и извика: — Но стига приказки! Ако не си ми вярвал досега, може би вече ще ми повярваш, когато виждаш, че богинята ни е донесла на белите си рамене до брега на Ерикс. Хващайте се за оръжието, хора! Ще спрем на панормския пристан и ще завладеем Панорм, както е предначертано от боговете. Пребройте се, нека да знаем колко сме!