Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
След като произнесе тези думи, той огледа внимателно небето, морето и крайбрежните хълмове. Вятърът беше променлив, а далече на север тъмнееха облаци. Главният гребец показа глава изпод палубата и извика, че хората му не издържат вече. Дионисий ревна в отговор към по-лекия ни кораб да вдигне платно. Същата заповед беше дадена и за нашия кораб, макар това да намали скоростта ни. Заповедите си той даваше с глас, който звънтеше от ярост, но след това ни каза съвсем спокойно:
— Нищо не губим, ако се приготвим за дълго плаване. Ако ли трябва да влезем в бой, няма да е съдбоносно мачтата и платното да се окажат зад борда.
Той помоли Ларс Тулар да смъкне доспехите си, гривните и пръстените, заповяда да бъде донесена жертвена пепел и сол и собственоръчно посипа с тях главата на етруска, след което го короняса с увехнал жертвен венец. Пленникът се обливаше в студена пот, но с треперещи устни успя да каже:
— Не ме е страх. Трепери само жалкото ми тяло, чийто роб скоро ще престана да бъда.
Микон се вторачи в него, пристъпи и сложи длани на слепоочията му:
— Вярваш ли, че ще се върнеш, Ларс Тулар? Преминал ли си през обреда на посвещението?
Ларс Тулар вдигна глава и го погледна презрително:
— В ушите си чувам вече шума на времето, готово да ме поеме на крилата си и да ме дари с нов живот, а гласа ти различавам едва-едва, като слаб писък. Аз съм Ларс. Не ми е нужно пречистване. Не ми е нужно посвещаване. Знам го още от самото си раждане.
Микон поклати със завист глава и поиска да разпита повече етруска, но Дионисий не му позволи, тъй като бързаше. Той отведе Ларс на кърмата, хвана го за косите и преряза гърлото му с жертвен нож от едното ухо до другото, тъй че кръвта на тиренския мъж бликна като фонтан и остави диря в дирята зад кораба ни. Същевременно Дионисий се молеше на боговете на въздуха и водата и повтаряше, че жертвата е в тяхна чест. Кръвта на пленника все още бликаше, когато задуха северен вятър, който изду платната ни. Скоро той се усили дотолкова, че гребците ни най-сетне можеха да си отдъхнат. Небето потъмня.
Когато тялото на Ларс Тулар престана да се гърчи, Дионисий сложи в устата му монета и го хвърли зад борда. Той потъна веднага, а на повърхността на водата остана само жертвеният венец, който се поклащаше на вълните…
Имахме голямо преимущество пред противника, тъй като техните кораби се стремяха до последния момент да бъдат на гребла, за да могат да ни нападнат по-лесно. Видяхме, че и те започнаха да вдигат мачтите и платната, а вятърът блъскаше корабите им един о друг. Но никой от нас не възкликна от радост и Дионисий не се хвалеше с жертвоприношението си. Беше прекалено зает да оглежда протока заедно с кормчията, стремейки се да ни изведе напред.
Печалното жертвоприношение не се понрави на фокейците, макар впоследствие всички да твърдяха, че то беше неизбежно и Дионисий не би могъл да постъпи по друг начин. Всички гледаха мълчаливо да забравят случилото се и мисля, че никой от хората на Дионисий никога не спомена пред никого за смъртта на Ларс Тулар.
Аз също нямам желание да разказвам повече за страшното ни приключение и за преживяното в морето, тъй като сега, от разстоянието на времето, всичко ми се струва като глупава детска игра.
Бурята ни носи няколко дни на юг, а след това вятърът смени посоката си и ние се устремихме на изток. Започнах да разбирам, че преминахме през всички тези ужаси и не потънахме съвсем не благодарение на умението на Дионисий, а само защото бяхме управлявани от някакви висши сили, които водеха корабите ни накъдето беше нужно. Предположението ни се потвърждаваше и от това, че една нощ петдесетвесленият ни кораб изчезна и никой не чу нищо повече за него.
Настъпи пълнолуние и вятърът най-сетне отслабна. Намирахме се в открито море, в непознати води, и се клатехме като орехова черупка по вълните. Когато те утихнаха, изведнъж настъпи зловеща тишина, която звънеше в ушите ни по-силно от водния плясък в стените на повредения от дългото плаване кораб. Полуслепи от солените морски пръски, с отслабнали и измъчени тела, ние се качихме на палубата и Дионисий нареди с треперещ глас да бъдат раздадени последните запаси от сладка, но вмирисана вода и последните трохи от припасите ни. След като утолихме малко глада и жаждата си, ние отново възвърнахме способността си да разсъждаваме нормално. Арсиное намери сили да среши косата си, да намаже с багрило устните си и да се качи с треперещи нозе при нас.