Сага за Австралия

— Оковите ви, хубавци! Сядайте и никой да не мърда.

Тук веригите бяха петнайсет сантиметра по-дълги от веригите в Бристъл и Глостър и вече бяха прихванати за халките, много по-леки и меки, така че едрият като канара мускулест ковач ги огъваше, наместваше ги около глезените на затворниците, сетне ги пристягаше, докато дупките от двете страни се напаснеха. Тогава промушваше през отвърстията болт с тъпа главичка, сграбчваше крака на затворника и пъхваше между него и веригата дългото езиче на металната подпора. Удряше два пъти с тежкия чук и краищата на нита се сплескваха, та никога вече да не могат да се разчленят от желязната халка.

„Ще ги нося тия чудесии през следващите шест, че и повече години — рече си Ричард и се поразкърши, та да го поотпусне болката в костите. — Не те оковават така, ако смятат да те пуснат след половин — една година. А това означава, че дори когато стигна в Ботаническия залив, пак ще нося оковите, докато си излежа присъдата.“

Друг ковач оковаваше също тъй чевръсто и останалите шестима мъже от Глостър. След половин час двамата вече бяха приключили — подканиха ратайчетата да съберат инструментите и излязоха от помещението. При затворниците останаха двама надзиратели — Мати сигурно помагаше на доктора. Но явно бе обяснил на другите тъмничари с кого си имат работа, понеже, когато се обърна към тях, единият пазач заговори, изричайки ясно и натъртено думите, а не, както след време затворниците щяха да разберат, на „пандизчийски език“: така се наричаше жаргонът на задържаните в Нюгейтския затвор в Лондон и на всички, които си имаха работа с тях.

— Тази вечер ще се храните и ще спите тук — оповести той лаконично, като потупваше с палката по разтворената длан на другата си ръка. — Можете да разговаряте и да се движите. Ето ви и кофа.

След това двамата тъмничари излязоха, като заключиха вратата.

Двете момчета от Уилтшир избърсаха сълзите от лицата си, другите стояха със сухи очи. На никой не му беше до приказки, докато Уил Конъли не се изправи и не тръгна да обикаля из помещението.

— С тия окови е по-леко — оповести той и вдигна единия си крак. — Веригата сигурно е към седемдесет–осемдесет сантиметра. Върви се по-лесно.

Ричард прокара пръсти по халките на белезниците и установи, че те са със заоблени краища.

— Да, и не претъркват кожата. Ще ни трябват по-малко парцали.

— Окови като за работа — включи се и Уил Уайтинг. — Какво ли ще ни карат да правим?

Малко преди свечеряване им донесоха бира, клисав, много черен хляб и прокиснало зеле с леща.

— А, не го ща тоя буламач — отсече Айк и побутна паницата със зелето.

— Яж, Айк — нареди му Ричард. — Братовчедът Джеймс ми обясни, че трябва да изяждаме всички зеленчуци, които получаваме, за да не ни хване скорбут.

Думите му обаче не направиха особено впечатление на Айк.