Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Шумът му става по-силен. Опряла съм гръб о едно дърво и го чувам как идва отляво.
Приготвям пушката.
Виждам дърветата наоколо в Шума му, заедно с въпросителните, защото се чуди зад кое ли от тях съм се скрила, стеснява избора си до две дървета, зад едното, от които аз наистина се крия, а другото е на два метра вляво от мен.
Ако избере по-далечното, ще ми падне в ръцете.
Чувам вече стъпките му, тихи, тихи по мократа пръст и листата. Затварям очи и се мъча да се концентрирам само върху Шума му, върху точното място, където се намира мъжът, върху отделните точки, на които поставя краката си, докато се промъква.
Да разбера до кое от двете дървета се приближава.
Крачка. Поколебава се. Пак крачка.
Прави избор…
И аз правя избор…
Изскачам, извивам се и се плъзвам в краката му, подсичам го изненадващо, той пада на земята, мъчи се да се прицели с пушката си в мен, но аз се хвърлям върху него, приковавам дулото на оръжието му към пръстта с едно коляно, лягам върху гърдите му, а дулото на моята собствена пушка се забива под брадичката му.
Падна ми.
— Браво — казва Лий и ми се усмихва отдолу нагоре.
— Браво наистина — обажда се госпожа Брайтуейт и излиза от мрака. — А сега, Виола, настъпва моментът на истинското изпитание. Какво ще правиш с врага, когато си го вече заловила и той зависи от милостта ти?
Поглеждам надолу право в очите на Лий, дишам тежко, чувствам парещата топлина на тялото му под мен.
— Какво ще направиш? — пита повторно госпожа Брайтуейт.
Поглеждам пушката си.
— Ще направя каквото е необходимо — отвръщам.
Ще направя каквото е необходимо, за да го спася.
Ще направя каквото е необходимо, за да спася Тод.
— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — пита за стотен път госпожа Койл, когато излизаме от палатката трапезария на следващата сутрин, едва отклонили настояванията на Джейн да пийнем по още един чай.
— Сигурна съм — отвръщам пак.
— Имаш само една възможност, после ние удряме. Една възможност.
— Той се върна веднъж за мен — казвам. — Аз бях в плен, а той се върна и ме спаси и за да го стори, направи най-голямата жертва.
Тя се намръщва.
— Хората се променят, Виола.
— Той заслужава да сторя за него същото, което той стори за мен.
— Хмм — изхъмква госпожа Койл. Все още не е напълно убедена.
Но аз нямам намерение да й давам избор.
— А когато се присъедини към нас — казвам, — помисли само колко информация ще ти даде.
Аз познавам Тод толкова добре, но отлично виждам как гледат на него останалите: яхнал кон до Дейви, в новата си униформа, предател.
А в мрака на нощта, когато съм свита под одеялото и не мога да спя.
Аз мисля същото.
(какво прави?)
(защо е с Дейви?)
С всички сили се мъча да изхвърля тези мисли от главата си.
Защото ще отида и ще го спася.
Тя се съгласи, че мога да го сторя. Съгласи се да рискувам живота си и да отида в катедралата в нощта, преди Възражението да нанесе финалния си удар и за последен път да опитам да спася Тод.
Съгласи се, защото аз й казах, че ако не се съгласи, повече няма да й помагам за нищо, нито за поставяне на бомби, нито при решителното последно нападение, нито ще кажа една добра дума за нея на хората от корабите, когато кацнат след по-малко от осем седмици. Нищо, край, ако тя не се съгласи да помогна на Тод.
Дори и след този ни разговор, все така смятам, че тя се съгласи единствено, защото се поблазни от информацията, която Тод ще донесе, когато дойде в лагера ни.
Госпожа Койл обича да знае разни неща.
— Смело постъпваш, щом се решаваш да отидеш — казва тя. — Глупаво, но смело — после ме оглежда от глава до пети още веднъж, лицето й е непроницаемо.
— Какво? — питам.
Тя поклаща глава.
— Не можеш да си представиш колко приличаш на мен, когато бях млада, мое изтощително момиче — отвръща тя, едва ли не с усмивка.
После ми хвърля последен поглед и се отдалечава през лагера, готова да раздава още заповеди, да извършва още приготовления, да изпипва до последно плана си за атака.
Атаката ще се проведе утре.
— Госпожо Койл! — извиквам след нея.
Тя се обръща.
— Благодаря — казвам.
Тя изглежда изненадана, намръщва се. Но после кимва и приема благодарността ми.