Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя стоеше неподвижно, гледайки нагоре към него, отпусната — сякаш прегърбеността й беше някаква форма на неподчинение, сякаш не я беше грижа да си възвърне заради него дисциплината на грациозното поведение.
— Госпожица Дагни Тагарт… — каза тя и се разсмя. — Супержената, която обикновените съпруги не би следвало да подозират. Жената, която се интересува само от бизнес и работи с мъжете като мъж. Жената с великия дух, която ти се възхищаваше платонично, само заради гения, завода и метала ти! — тя се кикотеше. — Трябваше да разбера, че е просто кучка, която те иска по същия начин, по който би те искала всяка друга кучка — защото си също такъв специалист в леглото, какъвто си и в офиса, ако и изобщо мога да преценявам такива неща. Но тя би го оценила по-добре от мен, тъй като обожава всякакви експерти и сигурно са я опъвали на всяка секция от железницата й!
Тя спря, защото за пръв път в живота си видя какъв е погледът на човек, способен да убива. Но той не гледаше към нея. Тя не беше сигурна дали я вижда изобщо и дали чува гласа й. Той чуваше собствения си глас да произнася думите й, да ги казва на Дагни сред слънчевите ивици в спалнята в дома на Елис Уайът.
Виждаше в нощите зад себе си лицето на Дагни — в онези моменти, когато неговото тяло напускаше нейното, а тя лежеше неподвижно с лъчист поглед, който беше повече от усмивка — с израз на младост, на ранна утрин, на благодарност за факта на собственото й съществуване. Виждаше и лицето на Лилиан, както го виждаше в леглото до себе си — безжизнено лице с неуловими очи, с лека подигравка на устните и с такъв израз, сякаш споделяше някаква мръсна тайна. Той виждаше кой е обвинителят и кой — обвиненият, виждаше скверността на това да остави импотентността да се смята за доблест и да осъжда силата на живите като грях, виждаше — толкова ясно, сякаш беше материално, в един шокиращ миг — ужасната грозота на онова, което някога беше и негова вяра.
Беше само миг, присъда без думи, знание, възприето само като чувство — неразопаковано от ума му. Шокът го върна към Лилиан и към звука от думите й. Изведнъж тя му се стори като някакво присъствие без последствия, с което трябваше да се справи в този конкретен момент.
— Лилиан — каза той с равен глас, който не й отпускаше дори уважението на гнева, — няма да ми говориш за нея. Ако го направиш отново, ще ти отговоря така, както бих отговорил на всеки престъпник: ще те пребия. Няма да я обсъждаш — нито ти, нито някой друг.
Тя го погледна.
— Наистина ли? — каза тя. Това беше странен, небрежен звук — сякаш думите бяха изхвърлени, но все още стояха окачени в ума й. Сякаш наблюдаваше някакво свое собствено видение. Той каза тихо, уморено и учудено:
— Мислех, че ще се радваш да разбереш истината. Мислех, че би предпочела да знаеш, в името на каквато там любов или уважение чувстваш към мен, че ако съм те предал, то не е било евтино и небрежно, не е било заради някоя певачка, а заради най-чистото и сериозно чувство в живота ми.
Жестокият скок, с който тя се извърна към него, беше неволен, както и откритата омраза по разкривеното й лице:
— Проклет глупак!
Той не каза нищо. Маниерите й се възвърнаха, заедно с намека за усмивка и тайна подигравка:
— Май чакаш отговора ми? — каза тя. — Не, няма да се разведа с теб. Дори не се надявай. Ще продължаваме, както до сега — ако това ми предлагаш и ако мислиш, че може да продължава така. Виж дали можеш да пренебрегнеш всички морални принципи и да ти се размине!
Той не я слушаше, докато тя взимаше палтото си и му казваше, че се връща в дома им. Едва забеляза вратата, която се затвори зад нея. Стоеше неподвижно, обзет от чувство, което никога не беше изпитвал преди. Знаеше, че ще трябва да мисли по-късно, да мисли и да разбере, но за момента искаше единствено да съзерцава почудата си от онова, което чувстваше.