Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Когато се разделиха на вратата на ресторанта, тя отиде в апартамента на Риърдън в хотел „Уейн-Фолклънд“, където от време на време оставаше в негово отсъствие. Обикаляше из стаята около половин час, отпусната и замислена. После вдигна телефона с гладък и небрежен жест, но с целенасочения израз на човек, който е стигнал до решение. Обади се в кабинета на Риърдън в завода и попита госпожица Айвс кога го очаква да се върне.
— Господин Риърдън ще бъде в Ню Йорк утре, пристига с „Комет“, госпожо Риърдън — каза ясният, възпитан глас на госпожица Айвс.
— Утре? Чудесно. Госпожице Айвс, бихте ли ми направили една услуга? Бихте ли се обадили на Гертруд у дома, кажете й да не ме чака за вечеря. Ще преспя в Ню Йорк.
Тя затвори, погледна часовника си и се обади в цветарницата на хотела.
— Обажда се госпожа Хенри Риърдън — каза тя. — Бих желала две дузини рози да се доставят в салона на господин Риърдън на „Комет“… Да, днес, следобед, когато „Комет“ стигне Чикаго… Не, без картичка — само цветята… Много ви благодаря.
Тя се обади на Джеймс Тагарт:
— Джим, ще ми изпратиш ли пропуск за пътническите си перони? Искам да посрещна съпруга си на гарата утре.
Поколеба се между Балф Юбанк и Бъртрам Скъдър, избра Балф Юбанк, обади му се и си уреди среща за вечеря същата вечер и за музикално шоу. След това отиде да се изкъпе и остана отпусната във ваната с топла вода, зачетена в списание, посветено на проблемите на политическата икономия.
Беше късно следобед, когато цветарят й се обади:
— Офисът в Чикаго ни извести, че не са могли да доставят цветята, госпожо Риърдън — каза той, — защото господин Риърдън не е на „Комет“
— Сигурен ли сте? — попита тя.
— Напълно, госпожо Риърдън. Нашият човек е открил на гарата в Чикаго, че няма купе във влака, резервирано на името на господин Риърдън. Проверихме в нюйоркския офис на „Тагарт Трансконтинентал“, за да се уверим, и ни казаха, че името на господин Риърдън не присъства в списъка с пътниците на „Комет“.
— Разбирам… Тогава отменете поръчката, моля… Благодаря.
Тя остана намръщена до телефона за момент, после се обади на госпожица Айвс.
— Моля за извинение, че съм леко разсеяна, госпожице Айвс, но бързах и не успях да запиша, а сега не съм сигурна какво ми казахте. Не казахте ли, че господин Риърдън се връща утре? С „Комет“?
— Да, госпожо Риърдън.
— И не сте чула за някакво забавяне или промяна в плановете му?
— Не. Всъщност говорих с господин Риърдън преди около час. Обади ми се от гарата в Чикаго и спомена, че трябва да побърза да се върне във влака, тъй като „Комет“ тръгвал всеки момент.
— Разбирам. Благодаря.
Тя скочи на крака, веднага щом изщракването на апарата й каза, че отново е сама. Започна да обхожда отново стаята, този път с неритмични, напрегнати стъпки. После спря, обзета от внезапна мисъл. Имаше само една причина един мъж да си направи резервация под фалшиво име: ако не пътува сам. Мускулите на лицето й бавно се разтеглиха в доволна усмивка: това беше възможност, която не беше очаквала.
Застанала на перона на терминала, някъде по средата на влака, Лилиан Риърдън наблюдаваше пътниците, които слизаха от „Комет“. По устните й играеше неуловима усмивка; в безжизнените й очи имаше искра на въодушевление; погледът й скачаше от едно лице към друго, тя въртеше глава с непохватното любопитство на ученичка. Предвкусваше изражението на Риърдън, когато, с любовницата си до себе си, я видеше да стои там. Погледът и се стрелкаше обнадеждено към всяка наперена млада жена, която слизаше от влака. Беше й трудно да гледа: само миг след като първите няколко фигури слязоха, влакът сякаш започна да се пръска по шевовете, наводнявайки перона с плътен поток, който потече в една посока, като че засмукан в някакъв вакуум; тя едва успяваше да различи отделните хора. Лампите по-скоро заслепяваха, отколкото да светят, създавайки една-единствена линия в прашната, мазна тъмнина. Трябваше да положи усилие, за да устои на невидимия натиск на движението.
Когато зърна Риърдън сред тълпата, беше поразена: не беше го видяла да слиза от вагоните, но той беше там, вървеше към нея, от другия край на влака. Беше сам. Движеше се с обичайната си целенасочена скорост, с ръце в джобовете на тренчкота. До него нямаше жена, никакъв придружител, с изключение на един носач, който ситнеше до него с една чанта, която тя разпозна.
Вбесена, невярваща и разочарована, тя търсеше трескаво самотна женска фигура, която можеше да е изостанала. Беше сигурна, че ще разпознае избора му. Не видя нито една, която би била възможна. А после забеляза, че последният вагон на влака е частен, и че фигурата, която стоеше на вратата и говореше със служител на гарата, фигура не с норка и воал, а с грубовато спортно палто, което подчертаваше несравнимата грация на финото й тяло, в уверената поза на собственик на гарата и неин център, беше на Дагни Тагарт. Тогава Лилиан Риърдън разбра.