Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Беше усещането за свобода, сякаш стоеше сам сред някакъв безкраен поток от чист въздух. Останал беше само спомена за някаква тежест, която е била съборена от раменете му. Беше чувство на огромно облекчение. Това беше осъзнаването, че няма значение какво чувства Лилиан, от какво страда или какво ще стане с нея, и нещо повече: не само че няма значение, но това беше сияйното, невинно осъзнаване, че не трябва да има.
Глава XVI
Металът-чудо
— Но дали ще ни се размине? — попита Уесли Мауч. Гласът му беше станал висок от гнева и тънък от страха.
Никой не му отговори. Джеймс Тагарт седеше неподвижно на ръба на един фотьойл и гледаше нагоре към него изпод вежди, Орън Бойл тропаше злобно по един пепелник, докато изтръскваше пепелта от пурата си. Доктор Ферис се усмихваше. Господин Уедърби седеше с присвити устни и кръстосани ръце. Фред Кинън, председател на Обединените работници на Америка, спря да крачи из кабинета, седна до прозореца и кръстоса ръце. Юджийн Лоусън, който седеше изгърбен и разсеяно преподреждаше една ваза с цветя на ниската стъклена масичка, изправи тяло възмутено и погледна нагоре. Мауч седеше на бюрото си, беше положил юмрук върху лист хартия.
Отговори Юджийн Лоусън:
— Според мен не това е начинът да го представим. Не бива да позволяваме на някакви долнопробни пречки да възпират чувството ни, че това е благороден план, мотивиран единствено от общественото благо. Това е за благото на народа. Народът има нужда от него. Нуждата е на първо място, така че не бива да обръщаме внимание на нищо друго.
Никой не възрази и не поде думите му — по-скоро изглеждаха така, сякаш Лоусън беше направил по-трудно продължаването на разговора. Но един дребен човек, който седеше без да се намесва в най-добрия фотьойл в стаята, отделно от другите, доволен от това, че не му обръщат внимание, но напълно наясно, че никой от тях не може да пренебрегне присъствието му, погледна Лоусън, после Мауч, и каза с чевръста веселост:
— Такава е линията, Уесли. Давай по-тихо, прикрий го, накарай твоите момчета от пресата да го възпеят — и няма да трябва да се притесняваш.
— Да, господин Томпсън — каза навъсено Мауч.
Господин Томпсън, държавният глава, беше човек, който притежаваше качеството винаги да остава незабележим. Поставена във всяка една група от трима души, неговата личност оставаше неразличима, а когато беше сам — той сякаш представляваше своя собствена група, състояща се от безбройните лица, на които приличаше. Страната нямаше ясна представа как изглежда: снимките му се появяваха по кориците на списанията също толкова често, колкото и тези на неговите предшественици на този пост, но хората никога не бяха напълно сигурни кои снимки бяха негови и кои — на „един пощенски служител“ или на „един чиновник“, снимки, които придружаваха статиите за всекидневния живот на неразличимите хора — само дето якичките на господин Томпсън обикновено бяха смачкани. Имаше широки рамене и слабо тяло. Косата му беше твърда, устата — широка, а възрастта му беше толкова разтеглива, че можеше да бъде и износен четиридесетгодишен, и необичайно жизнен шейсетгодишен мъж. Натоварен с огромна официална власт, той непрестанно я увеличаваше, защото именно това очакваха от него онези, които го бяха набутали на този пост. Беше хитър като човек с нисък интелект и трескаво енергичен като мързеливец. Единствената тайна на неговото издигане в живота беше фактът, че е галеник на късмета, че го знае и че не иска нищо друго.
— Очевидно е, че са взети мерки. Драстични мерки — каза Джеймс Тагарт не към господин Томпсън, а към Уесли Мауч. — Не можем да оставим нещата така още дълго.
Гласът му беше войнствен и трепереше.
— Спокойно, Джим — каза Орън Бойл.
— Нещо трябва да се направи, и то бързо!
— Не гледай мен — сопна се Уесли Мауч. — Нищо не мога да направя. Нищо не мога да направя, когато хората отказват да сътрудничат. Вързан съм. Трябват ми по-широки правомощия.
Мауч ги беше събрал всички във Вашингтон — като негови приятели и лични съветници — за частен, неофициален разговор по националната криза. Но гледайки го, те не бяха в състояние да решат дали поведението му е надменно или вайкащо се, дали ги сплашва или ги моли за помощ.