Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Лилиан, ако искаш да го обсъждаме, има нещо, което е по-добре да разбереш: нищо на света няма да ме накара да се откажа.

— Но аз го изисквам!

— Казах ти, че можеш да изискваш всичко друго, но не и това.

Той видя паниката да расте в очите й: не беше израз на разбиране, а на свиреп отказ да разбере — сякаш искаше да превърне силата на емоцията си в димна завеса, сякаш се надяваше не това да я заслепи за реалността, а слепотата й да накара реалността да спре да съществува.

— Но аз имам право да го изисквам! Аз притежавам живота ти! Той е моя собственост. Моя собственост — по силата на собствената ти клетва. Закле се да служиш на моето щастие. Не на твоето — на моето! Какво си направил за мен? Не си ми дал нищо, не си пожертвал нищо, никога не си се интересувал от нещо друго, освен от себе си — твоята работа, твоя завод, твоя талант, твоята любовница! Ами аз? Аз имам право първа да искам! Предявявам правото си на вземане! Ти си банкова сметка, която притежавам!

Изразът на лицето му караше гласа й да се покачва непрестанно, крясък след крясък, до ужас. Тя виждаше не яд, болка или вина, а само един непобедим враг: безразличието.

— За мен помисли ли? — изкрещя тя, а гласът й се разби в лицето му. — Помисли ли какво ми причиняваш? Нямаш право да продължаваш, ако знаеш, че ме прекарваш през ада всеки път, когато спиш с тази жена! Не мога да го понеса, не мога да понеса да го знам и за един миг! Ще ме пожертваш ли пред животинското си желание? Чак толкова ли си порочен и себичен? Можеш ли да си купиш удоволствие на цената на моето страдание? Можеш ли да си го позволиш, ако ми причинява това?

Без да чувства нищо, освен празно учудване, той наблюдаваше онова, което беше зървал за кратко в миналото. Сега виждаше пълната грозота на безполезността му: представлението с молби за милост, изказани с бясна омраза, като заплахи и изисквания.

— Лилиан — съвсем тихо каза той, — бих си го позволил, дори да ти струва живота.

Тя го чу. Чу повече, отколкото той можеше да осъзнае или да чуе в собствените си думи. Шокира се, че тя не изкрещя в отговор — той я видя как се свива и се успокоява.

— Нямаш право… — уморено каза тя. Това беше притеснителната безпомощност на човек, който знае, че тези думи са безсмислени.

— Каквито и претенции да имаш към мен — каза той, — никое човешко същество не може да изисква от друго да се самоунищожи.

— Толкова ли е важна за теб?

— Много повече от това.

Замисленият поглед се връщаше на лицето й, но при нея изглеждаше като лукавство. Тя мълчеше.

— Лилиан, доволен съм, че знаеш истината. Сега можеш да направиш избор с пълно съзнание. Можеш да се разведеш с мен — или да поискаш да продължим така. Това е единственият ти избор. Това е всичко, което мога да ти предложа. Мисля знаеш, че искам да се разведеш с мен. Но не искам жертви. Не знам що за комфорт намираш в брака ни, но ако е така, няма да искам от теб да се откажеш. Не знам защо искаш да ме задържиш, не знам какво означава това за теб, не знам какво търсиш, що за щастие е твоето или какво ще получиш от ситуация, която аз смятам за непоносима и за двама ни. По всичките ми стандарти трябваше да сме се развели отдавна. По всичките ми стандарти поддържането на брака ни е долна измама. Но моите стандарти не са твоите. Не разбирам твоите, никога не съм ги разбирал, но ще ги приема. Ако такава е любовта ти към мен, ако това да носиш името ми ти дава някакво удовлетворение, няма да ти го отнема. Именно аз наруших думата си, така че ще изкупя вината си, доколкото мога. Знаеш, разбира се, че мога да купя някой от тия модерни съдии и да получа развод по всяко време. Няма да го направя. Ще спазя думата си, ако искаш, но това е единственият начин, по който мога да го направя. Сега избери — но ако избереш да ме задържиш, никога не бива да ми говориш за нея, никога не бива й показваш, че знаеш, ако я видиш за в бъдеще, изобщо не бива да се докосваш до тази част от живота ми.