Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Беше късен нощен час (мистър Тъпман и мистър Снодграс отдавна вече спяха в дълбините на странноприемницата „Паунът“), когато двамата приятели се оттеглиха да си легнат. Сънят бързо завладя сетивата на мистър Уинкл, но чувствата му бяха будни, а възхищението — разпалено; и дълго след като бе заспал и се бе откъснал от всичко земно, в блуждаещото му въображение непрекъснато се мяркаха лицето и фигурата на хубавата мисис Пот.
Шумът и трескавото оживление на следната заран бяха от естество да пропъдят от ума и на най-романтичния мечтател на този свят всички други мисли освен тези, пряко свързани с бързо наближаващите избори. Думтяха тъпани, ехтяха тръби и тромпети, крещяха хора, трополяха коне и цялата тази врява се носеше непрестанно из улиците от най-ранните часове на настъпващия ден; а случайните леки схватки между участниците в борбата на двете партии отведнъж оживяваха приготовленията и внасяха приятно разнообразие в общата атмосфера.
— Е, Сам — обърна се мистър Пикуик към своя прислужник, който се бе появил на вратата на стаята му точно когато привършваше сутрешния си тоалет. — Всичко е в кипеж днес, струва ми се?
— Страшна работа, сър — отвърна мистър Уелър. — Нашите хора се събират долу при „Градският герб“ и вече са прегракнали от кряскане.
— А — рече мистър Пикуик, — те изглеждат много предани на своята партия, нали Сам?
— В живота си не съм виждал такваз преданост, сър.
— Висок дух, а? — продължаваше мистър Пикуик.
— Ама невероятен — отговори Сам; — никога досега не съм виждал хора да ядат и да пият толкоз. Чудя им се само, дето не ги е страх да не се пръснат.
— Това е от прекалената добрина на местното благородничество — забеляза мистър Пикуик.
— Вероятно — кратко отвърна Сам.
— Чудесни, свежи, сърцати момчета ми изглеждат — продължи мистър Пикуик, хвърляйки поглед през прозореца.
— Съвсем са свежи — отговори Сам. — Аз и двама от келнерите в „Паунът“ прекарахме под помпата независимите избиратели, дето вечеряха там снощи.
— Прекарахте под помпата независимите избиратели? — възкликна мистър Пикуик.
— Ами да — обясни прислужникът му. — Всеки си бе заспал, където беше паднал; измъкнахме ги един по един таз сутрин, хайде под помпата — сега са си отлично, оправихме ги, сър. По шилинг на глава ни плати комитетът за таз именно работа.
— Как е възможно да стават подобни неща! — извика поразеният мистър Пикуик.
— Господ да ви е на помощ, сър — рече Сам. — В кой свят сте се родили? Та туй е нищо, казвам ви.
— Нищо ли? — рече мистър Пикуик.
— Ама съвсем нищо — отвърна неговият прислужник. — При миналите избори тук предпоследната вечер другата партия дала рушвет на момичето на бара в „Градският герб“ и тя сложила нещо приспивно в грога на четиринайсет избиратели, отседнали там, които още не били вписани в списъците.
— Какво означава „сложила нещо приспивно“? — запита мистър Пикуик.
— Сложила им някакъв там опиум, сър — отвърна Сам. — Да пукна, ако не ги е накарала да спят кат заклани часове след привършване на гласуването. Едного от тях, просто тъй, за опит, закарали до избирателния пункт с ръчна количка, както си спял, ама нищо не излязло — не му дали да гласува; така си го върнали и отново го оставили да си спи.
— Странни привички — рече мистър Пикуик полу на себе си, полу на Сам.
— Странни, ама не и наполовина толкоз, колкото оная тъмна случка, дето стана с моя собствен баща по време на избори точно на туй място, сър.
— Какво е станало? — запита мистър Пикуик.
— Ето какво: едно време той караше дилижанса дотук — захвана Сам, — дойде и време за избори и едната от партиите го нае да докара избиратели от Лондон. И точно вечерта преди деня на тръгването комитетът на другата партия го вика тихомълком и той тръгва с пратеника, който го въвежда — голяма зала — много господа — сума ти и книжа, писалки и мастило и тям подобни. „А, мистър Уелър — вика джентълменът в креслото, — драго ми е да ви видя, сър, как сте?“ — „Много сме добре, благодарности, сър — вика баща ми, — надявам се, вие също да я карате криво-ляво.“ — „Доста добре, благодаря, сър — вика джентълменът, — седнете, мистър Уелър, седнете, моля, сър.“ И тъй, баща ми сяда и той и джентълменът захващат да се гледат съвсем право в очите. „Вие май не си спомняте за мен“ — вика джентълменът. „Май имате право“ — вика баща ми. „О, аз ви зная — вика джентълменът, — знаем се от деца“ — вика той. „К’во да кажа: не си спомням“ — вика баща ми. „Чудно нещо“ — вика джентълменът. „Много чудно“ — вика баща ми. „Нямате май добра памет, мистър Уелър“ — вика джентълменът. „Е да, никак не съм паметлив“ — вика баща ми. „Тъй си и мислех“ — вика джентълменът. След туй му наливат чаша вино, будалкат го за неговото возене и го докарват до страшно добро настроение, а накрая му бутват двайсетлирова банкнота в ръката. „Много е лош пътят оттук до Лондон“ — вика оня същият джентълмен. „Тук-там пътят вярно е доста тежък“ — вика баща ми. „Особено пък край канала, струва ми се“ — вика джентълменът. „Мръсно парченце, — няма що“ — вика баща ми. „И тъй, мистър Уелър — вика джентълменът, — вий сте майстор файтонджия и правите с конете си каквото искате, туй го знаем. Ний всички много ви обичаме, мистър Уелър, тъй че ако стане случайно да има злополука, като докарвате тези гласоподаватели насам, ако случайно ги обърнете в канала, без да ги пребиете, ето туй е за вас“ — вика той. „Господа, вий сте много любезни — вика баща ми — и аз ще пия за ваше здраве още една чаша вино“ — вика той; туй и направил, после с парите в джоба се кланя и си излиза. И просто не е за вярване, сър — продължи Сам, като погледна господаря си с неописуема безочливост, — тоз именно ден, докато докарвал въпросните избиратели, неговата кола наистина се обърнала на същото туй място и всички до един изпопадали в канала.