Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Ходихме на кино и на връщане се разминахме с новодомците! — провикна се Зое, тръшкайки се на единия край на канапето. — Господин и госпожа Боасон и двамата им синове с невиждащи погледи, в асансьора срещнахме също и мъжката двойка, които отиваха на новогодишно тържество накипрени, натъкмени, парфюмирани, ама толкова силно, че едва не се задушихме в кабината на асансьора! Нали така, Гаетан, така си беше, нали! Кажи, че беше така, иначе мама няма да повярва…
— Наистина беше така — промълви Гаетан, усвоил поддържащата си роля.
— И докато ви чакахме, приготвихме яденето!
— Готвили сте! — извика Жозефин.
— В тавата от фурната сложих бутчето, намазах го с масло, поръсих го с морска сол, розмарин, мащерка, набучих две глави чесън в крехкото розово месце и сварих отделно картофи и зелен фасул. Почти всичко е готово и ти няма какво да правиш, мамо, а, щях да забравя, ще дадем кокала на Дю Геклен. Не виждам защо и той да не отпразнува края на годината…
— А той къде е, старият Дуг? — попита Жозефин, изненадана, че не се е хвърлил отгоре й да я посрещне, както обикновено.
— В кухнята, слуша джаз по радиото и по всичко личи, че много му харесва!
Жозефин отвори вратата на кухнята.
Легнал на пода, Дю Геклен слушаше My favourite things на Джон Колтрейн, мърдайки уши. Облегнал глава на изпружените си предни лапи, той дори не се обърна, игнорирайки досадницата.
— Чудна работа, това куче е истински меломан — отбеляза Жозефин, затваряйки вратата.
— Нормално, мамо, след като първият му стопанин е композитор.
— А къде е Ортанс?
— В стаята си. С Гари. Вдъхновението я е осенило, задъхва се от щастие и раздава целувки наред. Няма да е лошо да се възползваш и ти.
— И каква е идеята?
— Обеща да ни я съобщи на вечерята. Искаш ли да седнем на масата?
— Но теб не те сдържа на едно място, любов моя!
— Защото искам да празнуваме, да бъде идеалният празник, нали, Гаетан?
Гаетан кимна, за кой ли път потвърждавайки думите й.
Останала сама в антрето, Шърли реши да бъде усмихната. Като се усмихва, човек наистина се развеселява, убеждаваше се тя. Да престана да мисля за канадката на червени карета, да престана да го наричам на малко име, да не чувствам повече топлата му ръка върху моята, погледа му, търсещ устните ми, устните му, които карат моите да потръпват и които лекичко захапвам, преди да ги целуна. Забранено щастие отсега нататък. Да си повтарям повече не, повече не, повече не. Да не позволявам повече на сърцето ми да прелива, да не очаквам повече часа на срещата, пришпорвайки стрелката на секундите, да престана да дебна колелото му, да не ми пада сърцето в петите, да не си представям ръката ми на рамото му, ръката ми, която го гали по гърба и се губи в косата му, прокарва пръсти в къдравата му коса.
Повече не…
— Да ти помогна ли? — обърна се Шърли към Зое.
— Ако искаш… Да сложим ли пъстрите чинии и приборите със седефени дръжки?
Тя се въртеше покрай масата, изпращаше целувки на Гаетан, тъжен и бледен, прелиташе от място на място, слагаше тук чаша за вино, там за вода или за шампанско.
— Защото ще пием шампанско, иначе празникът няма да е истински!
Шърли тръсна глава, за да прогони рояка пчели убийци, които жужаха в ушите й. Да забрави, да забрави, да се преструва пред Гари. Да му отстъпи мястото. Да се оттегли напълно.
— Ще се леят реки от шампанско — подкрепи тя Зое с весел тон, който се пречупи в края на фразата.
Гаетан вдигна глава. Бе доловил фалшивата нотка, същата, която толкова често го бе издавала, и с очи я попита, и вие ли?
Шърли изгледа със сериозно изражение малкия годеник, който трябваше да изглежда пораснал. Седеше в хола, над апартамента, в който бе живял заедно с баща си… В очите му прочете, че не може да не мисли за онова време, да надава ухо за стъпки, които никога вече няма да чуе. Познаваше разположението и можеше да се движи из жилището с кърпа на очите. Пред погледа му все още е мястото на детското му легло, в което заспиваше, често проклинайки баща си. Бащата, който вече го няма и който му липсва. Понякога се случва да ни липсват, дори да са престъпници или недостойни бащи. Затова Гаетан се смее не на място или не от сърце. Затова се лута и се препъва между ролята на заблуден син и на влюбен. Не знае как да върви направо. Душата му копнее да се освободи от тежката мъка, но раменете му не са достатъчно яки, за да я отхвърли отведнъж. Затова колебливият му поглед, изпълнен с тъга, поглед, който се обръща навътре и се изолира от света, броди, без да спре из хола.