Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Свали ми диадемата — казва. — Толкова съм уморена, а от нея ме заболява главата.
Развързвам панделките и оставям високия конус настрана. Под него е подложката, която крепи голямата тежест върху главата ѝ. Развързвам и нея, а после разпускам косата ѝ. Вземам четка и внимателно започвам да освобождавам стегнатите плитки, а тя затваря очи.
— Така е по-добре — казва. — Сплети я хлабаво, Жакета, и поръчай да ми изпратят чаша топъл ейл. — Сплитам гъстата златисточервена коса, и ѝ помагам да си свали горната дреха и роклята. Тя нахлузва ленена нощница и се покатерва в голямото легло: прилича на малко дете сред пищните драперии и дебелите завивки.
— Неизбежно е да се чувствате отпаднала — казвам. — Можете просто да си почивате. Всички ще искат да си почивате.
— Питам се какво ще бъде — казва тя лениво. — Мислиш ли, че ще е момче?
— Да взема ли картите? — питам, готова да ѝ угодя.
Кралицата извръща глава.
— Не — казва, за моя изненада. — Дори не помисляй за това, Жакета.
Засмивам се.
— Няма как да не мисля за това. Това е първото ви бебе; ако е момче, ще бъде следващият крал на Англия. Честта ме задължава да мисля за него, а и без друго щях да мисля за него от обич към вас.
Тя внимателно допира пръст до устните ми, за да ме накара да замълча.
— Тогава не мисли твърде много.
— Твърде много?
— Не мисли за него със Зрението — казва тя. — Искам той да разцъфне като цвете, без надзор.
За миг си помислям, че тя се страхува от някое старо ужасно суеверие, от зли очи или уроки.
— Не е възможно да мислите, че бих сторила нещо, за да му навредя. Мисленето за него няма да навреди…
— О, не. — Тя поклаща златокосата си глава. — Не, скъпа Жакета, не си мисля това. Просто въпросът е, че… не искам да знаеш всичко… не всичко. Някои неща са съкровени. — Тя се изчервява и извръща лице от мен. — Не искам да знаеш всичко.
Мисля, че разбирам. Кой знае какво е била принудена да върши, за да пробуди интереса на толкова хладен съпруг? Кой знае колко прелъстително трябва да се е държала, за да го накара да се надигне от мястото, където е бил коленичил, и да дойде в леглото ѝ? Дали е трябвало да пробва развратнически хитрости, които са я накарали да се срамува от себе си?
— Каквото и да сте направили, за да заченете това дете, си струва — казвам решително. — Вие трябваше да заченете дете, и ако сте заченали син, още по-добре. Не мислете лошо за себе си, Маргарет, а аз няма да мисля абсолютно нищо.
Тя вдига очи.
— Мислиш ли, че нищо, което ще дари Англия с наследник, няма да е грях?
— Било е грях от любов — казвам. — И никой не е пострадал. Тогава може да бъде простено.
— И не е нужно да го изповядвам?
Сещам се за епископ Аскю, който каза на младия крал да не ляга със съпругата си през първата седмица на брака, от страх, че двамата млади ще се провинят в греха на похотта.
— Не е нужно да изповядвате нищо, което сте направили, за да заченете това дете. Трябвало е да бъде направено, и е било акт на любов, а мъжете не разбират такива неща. Свещениците пък — най-малко от всички.
Тя въздъхва леко.
— Добре. И недей да мислиш повече за това.
Махвам с ръка, сякаш спускам воал над лицето си:
— Няма да мисля. Нямам нито една мисъл в главата.
Тя се засмива.
— Знам, че не можеш да се възпреш да мислиш, зная това. И знам, че понякога имаш Зрението. Но не се опитвай да прозреш за това бебе, ще ми обещаеш ли, че няма да се опитваш да прозреш нищо за него? И мисли за него като за диво цвете, което расте и е красиво, но никой не знае как е било засадено, нито как е попаднало там.
— Той е синът на Маргьорит, Маргаритката — казвам. — Той може да бъде цветето, при чийто вид ликуваме през пролетта; чието поникване означава пролет.
— Да — казва тя. — Диво цвете, което идва незнайно откъде.
Графтън, Нортхамптъншър
Лятото на 1453 г.
Удържам думата, дадена на кралицата, и не се опитвам да разгадая това твърде закъсняло зачатие, а тя спазва обещанието си към мен, говори с Едмънд, херцог Съмърсет, и той изпраща съпруга ми у дома при мен, когато се оттеглям в очакване на раждането в Графтън. Раждам момче и го кръщаваме Лайънъл. Дъщеря ми Елизабет, омъжена жена, идва и ми помага през периода на усамотение, много сериозна и много услужлива, и аз я виждам как се надвесва над люлката и гука на бебето.
— Скоро ще си имаш свое — обещавам ѝ.
— Надявам се. Толкова е съвършен, толкова е красив.