Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
След минута-две той щеше да се изправи. Щеше да отиде в съседната спалня, където Киърандел седеше в тъмнината заедно с Тъп, Заки и Пишу, отговорника на нейния етаж. Щеше да си вземе чаша и да я напълни с виното, което те пият в момента.
Той си спомни за Сократ, който изпил отровната отвара от бучиниш и започнал да крачи напред-назад из клетката си, за да я разпръсне по-бързо из тялото си; съмняваше се, че би могъл да го направи. Не беше съвсем сигурен, че ще успее да го изтърпи. Киърандел беше по-силна: тя бе влязла с твърда крачка в спалнята си, сякаш бе изоставила всички страхове и съмнения в някакъв друг свят.
От друга страна, на нея ѝ тежеше само собственото ѝ бъдеще. Делиан бе смазан от миналото си.
Той се надяваше, че от другата страна на чашата с вино, очакваща го в съседната стая, щеше да открие единствено тъмнина и край на болката си — но ако не беше така, ако трябваше да изтърпи някакво наказание за престъпленията си, той бе готов да го приеме. Дори най-ужасният ад нямаше да успее да го нарани по-силно от това.
Една малка студена ръка се притисна към бузата му, по шията му се плъзнаха пръсти, които сякаш търсеха пулс. Това обикновено докосване му подейства толкова успокояващо, толкова утешаващо, че той не можа да се отдръпне от него. Хладната ръка като че ли изтегляше болката, както мокра кърпа — треската. Той потрепери, сякаш нещо вътре в него се вкопчи в отиващата си болка, както се свиват краищата на рана около накрайника на стрела, ако бъде издърпвана твърде бавно.
— Шшт, всичко е наред — разнесе се успокояващ женски глас. — Всичко е наред, аз съм тук. — Дъхът ѝ ухаеше на зелени листа, обърнати към слънцето, на зряло жито в полето, току-що измито от дъжда.
— Не — отвърна Делиан. Тя бе отнела достатъчно от болката му и той установи, че вече може да се движи, може да говори. Отдръпна се бързо от ръката ѝ. — Не, нищо не е наред. Ти ме докосна. Сега ще умреш.
— Не съм толкова лесна за убиване — отвърна му нежният ѝ глас. — Отвори очи, Крис Хансен. Аз ти нося блага вест.
— Какво? — рече Делиан. — Как ме нарече?
Когато отвори очи и видя лицето ѝ, дъхът му секна.
Тя сияеше в тъмната стая със своя собствена светлина, като самотен слънчев лъч, приел нейната форма: малка, слаба човешка жена с обикновено облекло, тъмна коса, обрамчваща овално лице с доста обикновена красота, което не се отличаваше с нищо особено, с изключение на бликащата от него спокойна сила; блещукащ ореол от толкова пречистен и концентриран живот, че още щом я зърна, всички негови предишни представи за красотата се стопиха като ледена висулка в пещ. Докато я гледаше, Делиан не можеше дори да си представи лицето на друга жена.
Гърдите му се изпълниха с благоговение.
— Коя… — Дъхът му секна. — Коя си ти?
— Наричат ме Палас Рил.
— Кралицата на актирите? — изрече неволно той; Палас Рил бе името на владетелката на демоните в елкотанския пантеон, булка на злия Принц на Хаоса — но никоя от гравюрите или стенните рисунки на елкотанците не показваше подобна жена.
— Щом така ти харесва — отвърна тя.
Наелектризиран, Делиан се изправи на крака; после отстъпи назад и премина в ментално зрение.
— Не искам нищо от човешките богове — рече предпазливо той.
Тя се изправи бавно и тъжно и на лицето ѝ потрепна лека усмивка. Обвивката ѝ изпълни стаята и продължи да се разширява; той не виждаше границите ѝ и тя грееше като лятно слънце.
— Аз съм и човек, и бог — но не съм човешки бог. Знай, че съм твой приятел, Крис Хансен…
— Защо продължаваш да ме наричаш така?
— … и аз съм отговорът на твоя зов за помощ.
Делиан се спря зашеметен и се олюля, безпомощен пред наплива от болка и нужда, които отново изпълниха гърдите му — забравени за миг, те се завърнаха с нова сила.
— Как…? Кой…?
— Наричат ме с много имена. Първият народ ме зове Ейяларан.
Обвивката ѝ го обгръщаше, обвиваше, загръщаше го в пашкул от спокойствие; за части от секундата той се отпусна…
И се прехвърли в нея.
Тя се вля с тътен в него; за миг той бе изпълнен до пръсване, изпълнен отвъд болката, но в това имаше още нещо, много повече, сякаш някакъв жесток великан бе излял цял един океан в гърлото му. От писъка на орела, който се рее над Седлото на Хрил, до тихото цвърчене на тритон, който се излюпва в калта на Теранската делта, от поскърцващите на вятъра стари клони в горите на Ларикал до бълбукането на ручейчетата, които мият обраслите с мъх камъни под Брега на простолюдието — тя нахлу в него със сила, която би могла да взриви черепа му и да разпръсне из стаята димящите парчета от мозъка му…