Забравената градина

— Как се озова в тази злочеста и изоставена земя? — попитал го стражът.

— Следвах песента на вашата прелестна птица.

— Ако ти е мил животът, веднага се върни — предупредил го пазачът. — Царството е прокълнато и всеки, докоснал клетката на тъжната птица, умира.

— Нищичко си нямам, така че няма какво да изгубя — отговорил синът на дървосекача. — А и искам да видя с очите си кой пее толкова красиво.

В този миг принцесата птица изпълнила осемнайсет години и запяла най-скръбната и най-прелестната си песен, оплаквайки загубата на своята младост и свободата си.

Стражът се отдръпнал, младежът влязъл в замъка и се качил по стълбите до най-високата кула.

Когато зърнал пленената птица, сърцето на младия дървар се изпълнило с нежно състрадание, понеже не обичал да вижда пленени нито птици, нито зверове. Не забелязвал златната клетка, а само птицата в нея. Пресегнал се към вратата на клетката и при допира му тя се отворила и птицата литнала на воля.

В този миг се превърнала в красива млада жена с дълга коса, която се стелела на вълни край нея, и с корона от сияйни сребърни звезди. Птици долетели от далечни дървеса и човките им я обсипали със златни късчета, които полепнали по кожата й като златна роба. Животните се завърнали в царството, а от голата земя поникнали цветя и жито.

На следващата сутрин, когато слънцето се издигнало над океана, се разнесъл гръм и пред портите на замъка се появили шест бели коня, впрегнати в златна каляска. Отвътре излязла царицата на феите и всички поданици свели глава. Зад нея стояла вълшебницата от крайморската пещера, доказала несъмнено добрата си природа, понеже изпълнила заръката на истинската си царица и направила така, че принцеса Розалинд да бъде готова, когато истинската й съдба я сполети.