Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Схватлива ученичка, както казват.
Погледнах го и той бе като блед алабастър с тази изключително черна коса и тези сини очи. Извивките и вдлъбнатините на тялото му, изложени на осветлението над главите ни, бяха красиви и познати, като любима пътека, по която мога да вървя вечно и никога да не ми омръзне.
Взирах се в Жан-Клод и не неговата красота ме караше да го обичам, а го обичах заради самия него. Това беше любов, изградена от хиляди докосвания, от милиони разговори, от милиарди споделени погледи. Любов, изградена от споделена опасност, от победени врагове, от непоколебимост да опазим на почти всяка цена хората, които зависят от нас, от разбирането, че нито един от нас няма да промени другия, дори и да може.
Обичах Жан-Клод, всичко в него, защото ако отнемех заговорите, ако отнемех лабиринта на неговия ум,това щеше да го осакати, да го превърне в някой друг.
Седях на ръба на ваната, а дънките и маратонките ми бяха подгизнали, гледах го как се смее, наблюдавах как очите му отново стават човешки, и го исках, не за секс, макар че и това го имаше, но за всичко.
- Изглеждаш сериозна, ma petite, за какво мислиш с толкова тържествено изражение?
- За теб - отвърнах с тих глас.
- И защо това те кара да изглеждаш толкова сериозна? - Хуморът започна да изчезва от лицето му и разбрах, без да съм напълно сигурна, че според него мисля отново да избягам.
Вероятно се е притеснявал за това от мига, в който делих легло с него и с Ашър.
Обикновено побягвах след като извършех някакъв голям пробив. Или трябваше да кажа провал?
- Изненадващо мъдър приятел ми каза, че задържам някаква част от себе си от всички мъже в живота ми. Той заяви, че го правя, за да съм в безопасност, за да попреча на любовта да ме погълне.
Лицето на Жан-Клод беше станало много предпазливо, сякаш се страхуваше да не разгадая изражението му.
- Исках да споря, но не можех. Беше прав.
Жан-Клод ме погледна, лицето му продължаваше да бъде безизразно, но около очите му имаше напрежение, тревога, която не можеше да скрие напълно. Чакаше ударът да се стовари, бях го научила да го очаква.
Поех дълбоко въздух, изпуснах го бавно и довърших:
- Това, което сдържах от теб, бе споделянето на кръв. Сега храним ardeur един от друг, но аз продължавам да не ти позволявам да пиеш кръв.
Жан-Клод отвори уста, сякаш за да изрече нещо, сред което я затвори. Беше седнал поизправен и държеше ръцете си стиснати в скута. Бореше да запази неутрално не само лицето си, дори езикът на тялото му беше изключително предпазлив.
- Преди няколко минути ти казах да се храниш от мен и ти отвърна, че няма да го направиш, докато ardeur ме е обзел. Не и докато съм опиянена. - Не можех да не се усмихна на избора на думи, защото „опиянена" описваше подходящо ardeur. Свръхестествен алкохол.
- Нахраних ardeur, и двамата го направихме. Вече не съм опиянена.
Той беше замръзнал много неподвижно, с тази върховна неподвижност, която старите вампири можеха. Сякаш, ако отместех поглед, той нямаше да е там, когато погледнех отново.
- И двамата сме нахранили ardeur, поне това е вярно.
- А аз продължавам да предлагам кръв.
Той пое дълбоко въздух.
- Искам го, ma petite, знаеш го.
- Знам го.
- Но защо сега?
- Казах ти, разговарях с приятел.
- Не мога да ти дам това, което Ашър ти даде, даде и на двама ни, вчера. С моите белези върху теб, може въобще да не успея да подчиня съзнанието ти. Ще има само болка.
- Тогава го направи насред удоволствието. Доказали сме неведнъж, че сетивата ми за болка/удоволствие се объркват леко, когато съм достатъчно възбудена. Това го накара да се усмихне.
- Както и моите.
А това накара мен да се усмихна.
- Да се позабавляваме.
- А после? - попита тихо той.
- Когато времето настъпи, вземи кръв и след това да се чукаме.
Това го накара да избухне в изненадващ смях.
- Ma petite, приказваш толкова мило, как бих могъл да откажа?
Наведох се към него, целунах го нежно по устните и изрекох:
- „Устните й изсмукват душата ми, виж къде отлита! Ела, Елена, ела и ми върни душата.
Тук ще остана, тук, където раят докосва устните й, и всичко, що не е
Елена, е нечистота."*
(*Отново цитат от „Трагичната история за живота и смъртта на д-р Фауст" от Кристофър Марлоу - 1564 - 1593)
Той се вгледа в лицето ми с такъв копнеж.
- Мислех, че каза, че не можеш да си спомниш повече от пиесата.
- Спомних си още - прошепнах. - А ти?
Той поклати глава, а двамата бяхме толкова близо един до друг, че косата му докосваше моята и не можеше да се различи къде едната чернота свършваше, а другата започваше.